Джулиана Багът - Изпепелени

Господи, той я целуна. Всеки път, когато помисли за това, има чувството, че сърцето в гърдите му е подло, разкривено и напълно порочно – уродливо сърце. То ще бие за Преша до края на живота му. Той ще я обича вечно. Брадуел може и да е успял да се откъсне от нея, но Ел Капитан никога не би могъл да го стори. Просто ще трябва да приеме тази болка. Ще трябва завинаги да я носи вътре в себе си. Беше оцелял толкова дълго с бремето да носи собствения си брат. Разбира какъв товар е това. Чувства се състарен от него, а въпреки това е все още млад. Беше хлапе по време на Детонациите , малко по-възрастен от Брадуел, но има чувството, че е на средна възраст – вероятно защото никога не беше имал кой знае какво детство. Без баща и след като загуби майка си, докато тя беше още млада, му се наложи да съзрее набързо, макар да беше малко момче.

Само се надява Преша да не остане завинаги белязана от онова, което стори на Брадуел. Да, беше го спасила, но по някакъв начин също го беше и убила. Бе му нанесла смъртоносен удар. Ел Капитан видя лицето ù, когато тя осъзна какво е сторила, и разбра кого обича тя наистина. Всичко свърши. Майната му! Ел Капитан просто трябваше да продължи – независимо от това колко зле се беше почувствал. Тъга по дома ли? Това беше поправимо. Що се касае до болката на сърцето – раните щяха да заздравеят. Някой ден щеше да е благодарен, че това е направило сърцето му по-твърдо.

– Раните са хубаво нещо. Нали, Хелмут? Те са начинът, по който тялото изгражда своята броня.

Хелмут е мълчалив. Може би мълчанието му означава, че не е съгласен.

Ел Капитан продължава да си пробива път през лозите и след като опипва слепешката наоколо в продължение на няколко минути, накрая намира очертанията на люка.

Знае какво да очаква – гниещите им провизии, размазаната си в хаоса на принудителното кацане кръв. Задната камера, която беше един от подобните на дирижабъл[1] резервоари, помагащи им да се задържат във въздуха, се беше спукала по време на полета. В нея беше започнал да влиза въздух и това бе причината да паднат. При удара може би се бяха спукали и други камери. Но нямаше как да разбере дали това е така, освен ако въздушният кораб не работеше и диагностиката му не функционираше.

Дърпа лозите, за да разхлаби дотолкова, че да може да отвори вратата.

Той е тук просто, за да види кораба, да бъде отново в него. Няма друго място на земята, където да се е чувствал толкова могъщ и да е имал усещането, че контролира нещата. Поглежда надолу към вътрешността на кораба. Лозите дотолкова спират светлината, че отворът прилича на тъмна дупка. Мирише на гнило. Може би плъховете са намерили начин да се вмъкнат и са изяли провизиите.

Пъхва вътре първо краката си и казва на Хелмут да се държи здраво. Спуска тежестта на двама им надолу. Ботушите му се удрят в нещо и въздушният кораб леко помръдва. Той обича този проклет кораб.

– Скъпа – казва той, – прибрах се у дома.

Въздушният кораб сега изглежда така, сякаш се намира под водата. Лозите покриват на ивици прозорците и спират слънчевата светлина. Той върви покрай седалките, пропълзява през вратата на кокпита[2] и влиза вътре. Отива до конзолата, прокарва ръце по копчетата, превключвателите и екраните. Те са странно чисти. Всъщност, изглеждат наскоро полирани. Счупеното стъкло е подменено. Той го докосва. Не, стъклото не е подменено. По някакъв начин е било поправено. Той може да усети неравните места там, където е било счупено и точно на това място стъклото е леко замъглено.

Кой е бил тук долу? Някой от хората на Кели ли? Ако те са поправили стъклото, дали са оправили и задната камера? Усеща надежда. Дали въздушният кораб работи? Разбира се, не може да излети с него. Лозите , които заедно притежават огромна сила, го държат на мястото му.

– Може и да успеем да вдигнем отново това бебче във въздуха – казва той на Хелмут. – Господи, добре е човек да застане отново тук на кормилото, нали?

– Нали? – повтаря Хелмут.

– Никога няма да го разбереш – не и по начина, по който аз го разбирам – казва той на брат си. – Ти не разбираш, Хелмут.

Тежестта на Хелмут върху гърба на Ел Капитан се размърдва.

– Не разбираш, Хелмут – казва той.

И е прав. Ел Капитан беше свикнал да мисли, че разбира брат си, защото си мислеше, че брат му е слабоумен – гротескна кукла, която щеше да седи върху гърба му завинаги. Но през последните няколко месеца Хелмут се беше променил: бе станал някак независим или може би брат му винаги е бил по-сложна личност, отколкото Ел Капитан беше смятал.