Джон Скальци - Колапс

— Благодаря, госпожо капитан.

Инвър се обърна към нея все още засмян и тогава тя натика цевта на стреломета, който извади от ботуша си, в лявото му око и натисна спусъка. Стреличката проникна в плътта с тихо мляскане. Другото око на Инвър погледна много изненадано, после той се сгромоляса мъртъв.

От другата страна на дупката съучастниците му креснаха стъписано и се прицелиха с лъчеметите. Гинеос вдигна ръка и те се вцепениха, слава на божеството.

— Той е мъртъв — каза им тя и опря другата си длан в монитора на неговата конзола. — А аз току-що зададох команда, която ще изстреля външните люкове на кораба в мехура. Щом дръпна ръката си от монитора, всички на кораба ще умрат. Вие също. На вас се пада да решите колко трупа ще има — само Оли Инвър или всички. Застреляте ли ме — умираме. Не оставите ли оръжията си в следващите десет секунди — умираме. Избирайте.

И тримата сложиха лъчеметите си на пода. Гинеос ги посочи на Дън, тя отиде да ги вземе, даде един на Бернъс и един на капитана. Гинеос отмести ръката си от монитора. Единият бунтовник се облещи, когато видя това.

— Ама че лековерни шибаняци сте — каза му Гинеос, превключи на щадящ заряд и простреля бързо и тримата.

Паднаха в несвяст.

Тя погледна Дън и Бернъс.

— Честито ви повишение. А сега ще се разправим с малко бунтовници. Хайде да се размърдаме.

През седмицата преди смъртта на нейния баща Кардения Ву-Патрик почти не се отделяше от ложето му. Когато казаха на Батрин, че в неговото състояние медицината вече няма с какво да помогне освен да му спестява мъките, той реши да умре в дома си на своето любимо легло. Кардения вече знаеше, че краят му ще настъпи скоро, затова се освободи от всички задължения и поиска да сложат удобно кресло до леглото на баща й.

— Нямаш ли по-смислени занимания от седенето тук? — подкачи Батрин своята дъщеря и единствено все още живо дете, когато тя се настани да му прави компания сутринта.

— В момента нямам.

— Съмнявам се. Лесно си представям как, щом отскочиш до тоалетната, веднага те заприказват поданици, които искат да подпишеш нещо.

— Не — отрече тя. — Засега с всичко се занимава изпълнителният комитет. Ще крепят положението в близкото бъдеще.

— Докато умра — уточни Батрин.

— Докато умреш.

Той се засмя — немощно, както правеше всичко напоследък.

— Опасявам се, че ще се случи в съвсем близкото бъдеще.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Лесно ти е да го кажеш.

Потънаха в сближаващо ги мълчание, но по някое време Батрин се начумери безмълвно от някакъв шум и изви глава към дъщеря си.

— Какво е това?

Кардения леко килна глава встрани и се заслуша.

— За пеенето ли питаш?

— Някой пее ли?

— Отвън се е събрала цяла тълпа, за да се моли за твоето здраве.

Батрин се усмихна.

— Сигурна ли си, че точно за това се молят?

Батрин Ву, бащата на Кардения, официално носеше името и титлите Атавио VI, Емперо на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, Крал на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследник на Земята и Баща на всички, Осемдесет и седми емперо от Дома Ву, чиято родоначалница бе Пророчица-Емперо Рашела I, Основателка на Взаимозависимостта и Спасителка на човечеството.

— Сигурна съм — отговори Кардения.

Двамата бяха в Брайтън, имперската резиденция в Първа стъпка, столицата на Средоточие и любимото място на нейния баща. Официалният имперски център се намираше няколко хиляди километра по-нагоре в Си'ан, гигантската космическа станция над Средоточие, която се виждаше от повърхността на планетата като великанска блестяща паница, запратена насред мрака. Тоест би се виждала, ако Първа стъпка беше на повърхността. Но столицата, също като останалите градове на Средоточие, бе издълбана в скалните пластове на планетата и само тук-там технически куполи и други постройки се подаваха отгоре. Във вечния здрач те сякаш чакаха изгрева, който нямаше да настъпи никога на тази планета, защото тя не се въртеше около оста си, а и ако жителите на Средоточие попаднеха на слънчевата й страна, биха се изпържили с писъци като картофи в тиган.

Атавио VI мразеше Си'ан и никога не се заседаваше излишно в станцията. И за нищо на света не би допуснал да умре там. Брайтън беше неговият дом, а пред портата се бяха струпали малко над хиляда доброжелатели, които го насърчаваха с викове и понякога запяваха имперския химн „Какво ще кажеш”, любима песен и на запалянковците на имперския футболен отбор. Кардения знаеше, че от първия до последния те са били подложени на придирчива проверка, преди да ги допуснат дори на километър от портата, откъдето гласовете им стигаха до ушите на техния емперо. На някои дори не се наложи да плащат, за да дойдат.