Джон Скальци - Колапс

Мехурът беше малката обвивка от локално пространство-време, затворена от енергийното поле на „Разкажи ми” и съпровождаща кораба в Потока. В Потока буквално нямаше „тук” и „там”. Всеки кораб, който не влезеше в Потока със свое пространство-време около себе си, би престанал да съществува в какъвто и да е смисъл на думата.

— Ще успеем да образуваме мехура — увери я Инвър.

— Сигурен ли си?

— Ако не съм, ще ни бъде все едно.

Гинеос изсумтя и се обърна към Дън.

— Съобщи по целия кораб всички да се прехвърлят от пръстена в оста. — Стрелна с поглед Инвър. — Кога ще се доберем до плитчината?

— След девет минути.

— Малко повече — поправи го Бернъс. — Плитчината още се ускорява.

— Кажи им, че имат пет минути — нареди Гинеос на Дън. — След това затваряме люковете към пръстена. Ако са от погрешната им страна, може и да ни напуснат. — Дън кимна и изпрати съобщението. — Очаквам да пуснете онези, които сте заключили в каютите им — каза натъртено тя на Инвър.

— Заварихме вратата на Питер — призна той какво са сторили за началника на охраната. Гледаше монитора си и правеше непрекъснато едва доловими промени в курса на кораба. — Не остава време да го измъкнем.

— Какви сте симпатяги.

— Ако оцелеем, ще е на косъм, да знаеш.

— За влизането в плитчината ли говориш?

— Да. Но си мисля и за загубата на пръстена. В кораба сме двеста души. Почти цялата храна и припасите ни са там. Остава ни още месец до Край. И при най-благоприятните обстоятелства не всички от нас ще стигнат живи.

— Е, досещам се, че вече си намислил първо да изядете моя труп.

— Много благородна саможертва от ваша страна, госпожо капитан.

— Оли, не ти личи дали се шегуваш.

— Дори аз не мога да позная в момента, госпожо капитан.

— И този момент май е най-подходящият да ти кажа, че никога не съм могла да те понасям.

Инвър се подсмихна, но не отклони вниманието си от монитора.

— Знам. И това също е причина да приема идеята за бунта.

— Покрай парите.

— Да, покрай парите — съгласи се Инвър. — Сега ме оставете да си върша работата.

През следващите минути той показа, че каквито и недостатъци да имаше като първи помощник-капитан, оставаше си може би най-способният навигатор, който Гинеос бе срещала досега. Входната плитчина не се отдалечаваше линейно от „Разкажи ми” — изглеждаше, че подскача насам-натам и напред-назад, същински невидим танцьор, който можеше да бъде открит само по изключително слабия радиошум на мястото, където Потокът влизаше в досег с пространство-времето. Бернъс проследяваше плитчината и изреждаше последните данни, Инвър променяше курса и доближаваше неотклонно кораба към нея. Едно от най-великите изпълнения в историята на космическите полети, може би и в цялата история на човечеството. Въпреки всичко Гинеос си каза, че е късметлийка да присъства на това.

— Ъъъ… имаме проблем — съобщи временният главен инженер Хайбърн. — Вече сме в ситуация, когато двигателите трябва да отнемат енергия от други системи.

— Нуждаем се от тласкащите полета — реши Гинеос. — От всичко останало можем да се лишим.

— Аз пък се нуждая от навигационен контрол — напомни Инвър.

— Тласкащи полета и навигация — поправи се Гинеос. — Останалото подлежи на изключване.

— Какво да правим с поддържането на жизнената среда? — попита Хайбърн.

— Ако не се справим в следващите трийсет секунди, не би имало значение дали дишаме — каза Инвър на Гинеос.

— Спри всичко, освен навигацията и тласкащите полета — заповяда тя.

— Разбрах — отговори Хайбърн.

Въздухът в „Разкажи ми” незабавно стана по-хладен и някак застоял.

— Плитчината се сви до малко повече от два километра — съобщи Бернъс.

— На косъм — повтори Инвър. — Петнайсет секунди до влизането.

— Километър и осемстотин метра.

— Ще успеем.

— Километър и петстотин метра.

— Бернъс, затвори си шибаната уста, моля те.

Бернъс си затвори шибаната уста. Гинеос се изправи, приглади дрехите по тялото си и застана до своя помощник.

Инвър отброяваше на глас последните десет секунди, на „шест” прекъсна, за да каже, че оформя пространствено-времевия мехур, и продължи от „три”. На „нула” Гинеос видя от мястото си зад него и леко встрани, че той се усмихва.

— Влязохме. Без загуби. Корабът е цял — каза той.

— Ти беше изумителен, Оли — призна тя.

— Аха. И аз така си мисля. Не че е редно сам да се хваля.

— Хвали се колкото искаш. Екипажът оцеля благодарение на тебе.