Лоуренс Уотт-Эванс - Градът на нощната страна

— Искате да кажете, че ще го поемате?

В това хлапе нямаше и капчица класа. Зачудих се как изобщо си е намерило работа, дори стъргането на псевдопланктон, и бях готова да се обзаложа, че симбиотът му е издъхнал от занемара или срам… ако въобще някога бе имал симбиот.

— Да, г’ Пикънс — потвърдих. — Поемам случая.

С което приключихме. Той извади трансферната си карта и започна да ми прехвърля имената и данните на всички бездомници, които бе погнал събирачът на наеми. Дори не забеляза, че се обърнах към него с истинското му име, нещастникът му с нещастник.

Разкарах Зар Пикънс от офиса и седнах да обмисля разказа му. Компютърът усили леко музиката, но я остави да поддържа лек и приятен фон; на холоекрана се меняха абстрактни изображения.

Работата ми ме е научила да съм мнителна, така че първото, което направих, бе да помисля дали самата аз не съм жертва на някаква измама. В първия момент цялата тази история ми заприлича на лоша шега. Там отвън, в подножието на западната стена, ако се изправиш на пръсти, почти можеш да видиш слънцето — стига, разбира се, да носиш защитни очила или да не ти пука, че ще си изпържиш ретините. След година никой няма да може да живее там, ако не носи очила и слънчобран; по-вероятно въобще няма да има никого.

Година ли? Два месеца вероятно ще са повече от достатъчни. Там има сгради, чиито горни етажи вече улавят светлината, а терминаторът се мести със сто трийсет и осем сантиметра на ден. Всички го знаят.

Кой тогава ще тръгне да купува недвижими имоти в района?

Никой. Още откакто стана публично достояние, че слънцето наистина ще изгрее, че преди сто и шейсет години основателите на града са сбъркали в преценката си и че планетата не е спряла да се върти, цените на недвижимите имоти из целия Нощен град непрестанно падат и скоростта на това спадане е най-висока тъкмо в Западния край. Не бих се учудила, ако там може да се купи апартамент — или цял блок — за по-малко, отколкото върви свирката на турист в Капана, но въпреки това парите едва ли могат да се избият от наеми, защото цената на наемите също пада и има предостатъчно евтини местенца на изток, като например това, в което живея аз.

Накратко, няма човек със здрав разсъдък, който да тръгне да купува недвижима собственост там. Дори да я получиш съвсем безплатно, разходите по прехвърлянето и узаконяването пак ще превърнат сделката в лоша инвестиция, тъй като таксите въобще не са мръднали.

Както го гледах, имаше общо четири версии.

Първо: на някой му хлопа дъската. Никога не бива да се изключва тази възможност. Лудите може и да намаляват в наши дни, но все още се срещат. Нищо чудно някой малоумник да е решил да пропилее спестяванията си.

Второ: някой е открил начин да се сдобива със собственост, без да плаща такси, и се опитва да изсмуче мангизи от това. Свободното предприемачество в действие, но със сигурност извън рамките на закона. Ако е така и успеех да го докажа, можех да си докарам нещичко отгоре.

Трето: никой не купува нищо, само плаши бездомниците с надеждата да им смъкне някой и друг кредит или да изкара нещо друго от тях, но има достатъчно връзки, за да си създаде поне привидна подкрепа от страна на властите, или пък е фалшифицирал въпросния разговор с градската управа. Може би онзи, който е провеждал разговора, също участва в играта и изобщо не се е обаждал никъде. Ако случаят бе такъв и го докажех, щях да изкарам само двеста и пет кредита и нищо повече, освен ако отнякъде не се появеше deus ех machina с торба пари или не изникнеше възможност да спипам негодника и да го попритисна за нещо отгоре.

Четвърто: Пикънс — ако това бе истинското му име — се пробва да ме будалка. Не можех да изключа тази версия, макар от всичките да ми харесваше най-малко. Не виждах какво би могъл да спечели от това, но все пак трябваше да я имам предвид. По широкия свят се разхождат доста типове, които са много по-умни от мен, а това означава, че биха могли да ме измамят, стига да им скимне. Не знаех защо ще им трябва да го правят, но както вече казах — те са по-умни от мен.

Та ако това бе измама, беше доста добра. Историята бе достатъчно странна, за да пробуди любопитството ми, и липсваха повечето от познатите признаци на мошеничеството — нищо твърде добро, за да е истина, никакви обещания за солидна печалба, никакви предварително и добре подготвени обяснения.

Реших, че ако е измама, е прекалено изпипана, за да е в моя чест, пък и да бе така, заслужаваше си да разбера каква ще е наградата. Все пак бях склонна да се обзаложа, че не е измама.