Лоуренс Уотт-Эванс - Градът на нощната страна

Нощем небето беше черно, разбира се, и напръскано със звезди на запад, но по източния ръб вече се процеждаше тъмносиня ивица — процес, започнал още преди да бъда прокудена от Капана — а звездите на небето ставаха все по-малко: забелязвах го в редките случаи, когато вдигах глава.

Всеки път, когато поредната звезда изчезне, се смалява и градското население — заминават хора, които могат да си го позволят, а тези, които не могат, продължават да спестяват за същото. Това непрестанно подрязва оскъдните клонки на „процъфтяващия“ ми бизнес — в момента не работех по нищо, а и никой не ме бе търсил от цели два дни. Беше ми писнало да зяпам видеопрограми, а без свежа пара не можех да си позволя дори да прескоча до Луи.

Така че седях зад бюрото, гледах как блясъкът и светлините на града се опитват да заслепят неумолимо настъпващата зора и оплаквах незавидната си орис. Изгонването от Капана сигурно щеше да окаже благотворно влияние за спасяването на душата ми — ако не аз, поне предшествениците ми биха го потвърдили, стига да имат подобна възможност — но не беше никак добро за настроението ми, нито за кредитния ми баланс. Разстоянието и затвореният прозорец снижаваха градския шум до поносими предели, но все пак го чувах; нещо повече, напрягах слух да го доловя тъй старателно, че в първия момент взех звъненето за звук, който иде отвън.

После интеркомът изписука повторно и осъзнах, че не е отвън. Натиснах копчето на таблото — когато се нанесох, офисът бе оборудван с електрически превключватели и тъй като не можех да си позволя да премина на гласови команди, се принудих да ги запазя. Предполагам, че предишният наемател е предпочитал да използва пръстите вместо езика си — или е бил нещо като антиквар фетишист. Не беше дори кодово поле, а най-обикновено бутонно табло. Преди да дойда тук, не бях виждала такова нещо, освен в историческите филми, камо ли да го докосна, но бързо му хванах цаката. Освен това придава на офиса известен чар, атмосфера на ексцентричност, която почти ми харесва. Е, лъжа: голяма досада е да ръчкаш с пръсти някакво мазно табло, но като нямаш мангизи да го смениш, щеш не щеш, ще започнеш да го харесваш.

Та когато интеркомът изписука, натиснах копчето с надпис „приемане“. Фоновата музика изчезна и един глас произнесе:

— Карлайл Хсинг?

Гласът бе мъжки, младежки и не беше на човек, когото познавам. Чувах вятъра да шепти зад него и предположих, че е отвън, вероятно долу пред вратата. Мързеше ме да включвам екрана.

— Да — отвърнах. — Аз съм.

— Аз… хъм… ние искаме да ви наемем.

Прозвуча многообещаващо. Цъкнах копчето на екрана.

Той обаче не изглеждаше многообещаващо. Не се бе бръснал поне от три дни — или това, или от три дни си пускаше брада, но го чакаше още доста мъка до успеха. Бледо лице, изцъклен поглед, износен докерски комбинезон, който едва ли е ловял окото и като нов — не отлят по тялото, а конфекция, при това сив, без възможност за промяна на цвета. Евтин комуникационен порт под дясното ухо: стори ми се запушен с мръсотия и не бях сигурна за изработката на очите. Не го бях виждала никога, нито в моя офис, нито в ресторанта на Луи или на улицата — и със сигурност не и в Капана.

Ако се съдеше по фона зад него, наистина беше пред вратата ми. В моята работа се случва да се срещам с хората и на живо, не само на екрана.

И тъй като вече беше дошъл и освен това твърдеше, че искал да ме наеме, можех поне за малко да пренебрегна външния му вид.

— За какво? — попитах все пак.

— Ами… доста е сложно. Може ли да вляза и да обясня?

Какво пък, и без това не се претрепвах от работа. Бях приключила с последния случай — изчезнало хлапе, което, както се оказа, се бе запило в Подкапана, но хонорарът едва стигна да покрие разходите. Не можех да си позволя да отказвам каквито и да било предложения и затова изпъшках едно „Да“ и отключих вратата. Не изключих обаче идентифициращата програма и тя автоматично взе образци от лицевата структура, гласа, феромоналната формула и всичко останало.

Всяка охранителна врата може да го направи, но повечето хора не се интересуват от това, а просто оставят информацията да изтече. Не и аз, с моята работа, тъй че — бях поискала разрешение от хазаина — прехвърлях всички тези данни право в компютъра. Не че на хазаина му пукаше, както вече ви казах: единственото, което го интересуваше, бе да прибира редовно наема, но аз поне винаги знаех кого пускам в офиса си. Ако този тип бе решил да хитрува, бях почти сигурна, че ще мога да го открия, където и да се свре.