Лоуренс Уотт-Эванс - Градът на нощната страна

След минута той се промуши през вратата, уплашен като хлапе, на което предстои първото в живота невросканиране, и се помъчи да не се блещи в мен. Наистина си беше почти хлапе — не бих му дала повече от осемнайсет, в най-добрия случай двайсет. Хайде нека са двайсет и една, ако държите да използвам земните години.

Изглеждаше си съвсем нормално хлапе — нащрек, без да е застрашителен — и нито един от скенерите не изписука, но за всеки случай стисках в чекмеджето под бюрото моя сони-ремингтън ВГ-2. На Епиметей наредбата за огнестрелните оръжия е измъдрена от абсолютно лишена от здрав разум комисия, всичко е толкова сложно и противоречиво, та така и не разбрах дали е законно да притежавам оръжие, но предпочитам да ми е подръка, просто за всеки случай. Имах си го отдавна и отдалече: едно старо и вярно приятелче ми го вкара в системата — старо приятелче, което не ми се бе обаждало, откакто напуснах Капана, но както и да е, нали поне ми остана пистолетът. Във всеки случай избягвах да го размахвам на улицата без крайна необходимост, не че не ми се бе случвало да го вадя, когато още работех в Капана, където полицията няма нищо против, стига да е за шоуто и без кръвопролития. Понеже ченгетата от казиното наистина си разбират от работата и гледат да не нарушават закона.

— Сядай — рекох и той седна, много бавно. Имам три фотьойла и диван — фотьойлите са антиграви и той избра диванчето, което е с крака. Предпазлив, много предпазлив. Възглавниците понечиха да се нагласят по тялото му, но той все се местеше, а едно от настройващите полета бе изгоряло доста отдавна, така че имаше непокрита зона от няколко сантиметра, където пълнежът е твърд, прилича на сдъвкана дънна платка и прецаква цялата система.

Изглежда, не бързаше да подхваща разговор. Оглеждаше всичко — без мен. Ако очите му наистина бяха естествени, явно не беше в добро състояние, или може би нещо го ядеше отвътре; ако пък бяха импланти, значи му бяха пробутали менте. Компортът под ухото му очевидно не беше използван от седмици. Комбинезонът му бе толкова износен и захабен, че на места се подаваха оголени жици, някои прерязани — вероятно беше краден.

Стана ми жал за нещастния симбиот, който трябваше да живее с този тип — стига, разбира се, да имаше такъв, в което не бях сигурна.

Но от друга страна, моят собствен симбиот от доста време също не живуркаше в идеалната среда.

— И така — подхванах разговора, — кой сте вие?

Той ме изгледа навъсено и попита:

— Защо?

Цялата тази работа никак не ми харесваше, така че чукнах няколко клавиша на таблото — с лявата ръка, тъй като с дясната стисках пистолета — и пуснах за обработка в градската база данни информацията от вратата.

— Ами защото бих искал да зная с кого предстои да работя — отвърнах.

Това изобщо не му се понрави. Продължаваше да ме гледа и да мълчи.

— Ако не ми кажете кой сте, няма да работя за вас — повторих натъртено.

Той се поколеба и накрая се предаде.

— Казвам се Уонг. Джо Уонг.

Кимнах и погледнах надолу към един от изтеглящите се екрани на бюрото. Казваше се Заратустра Пикънс. Оставаше му по-малко от месец до деветнайсетата година, земно време. Роден на Прометей, пристигнал в системата и на нощната страна, когато бил на шестнайсет — вероятно е търсил работа в някое казино, но не пишеше — после опитал за кратко на различни места. Последна месторабота: чистач на псевдопланктон в градските водни филтри. Освободен преди седмица, когато градът закупил машина, която да върши същата работа. За кой ли път. Опитват с тия машинки от времето, когато бях момиче, и все не се получава — рано или късно псевдопланктонът прониква в почистващата машина, също както прониква и във всичко останало, което е близо до водата, след което го поврежда. Машини, които не се повреждат, струват повече от хората. Организъм, който би могъл да се справи с положението, вероятно ще е още по-скъп и може да се окаже опасен, ако се измъкне на свобода, тъй като цялата планета живее и диша благодарение на псевдопланктона — той е най-важният източник на кислород на Епиметей. Не е никак лесно да се бориш с еволюцията, да я надвиваш най-често е рисковано, да не забравяме колко ще е скъпо.

Така че не бе изключено Зар Пикънс да се върне на работа до няколко дни и затова не сметнах, че моментното му състояние на безработен го прави неблагонадежден клиент.

— Е, добре, г’ Уонг — казах. — Какво мога да направя за вас?

Той пак ме изгледа разтревожено и каза: