Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Приближавам се. Забелязва ме, гърчи се и крещи:

— Ти кой си? Кой си, мръснико?

И избълва поредната претрупана фраза.

— Стрелеца — отговарям аз и опирам дулото на винтовката в челото на хлевоустия. Мразя мръсните псувни. В края на краищата в тялото ми можеше да е девойка или невръстно дете.

Отиват към пет минути за събиране на трофеите. Сега съм екипиран супер. Пистолети, винтовка с оптически прицел, двуцевка, гранатомет, аптечки, гранати, бронирана жилетка. Моят пленник също се екипира добре — само дето му липсва гранатомет.

В реалността е изключено да мъкнеш такава камара желязо. Но тук всички сме малко Рамбовци.

— Хайде — подмятам на пленника, качвайки се в колата. Разбира ме и без превод. Движим се по шосето, аз не се стърпявам и виждам сметката на още един влекач, като действам с гранатомета. Разбира се, първо слизам от колата… Създателите на „Лабиринта“ имат добро чувство за хумор, затова нямам никакво желание да съзерцавам собствените си черва, полепнали по тавана на купето.

Второ ниво завършва в покрайнините на Сумрачния Град. Заедно излизаме от колата и записваме постигнатия резултат в компютъра, който усърдно работи сред развалините на малка вила. Чак сега спътникът ми се успокоява. Махам му с ръка и поемам към канализационната шахта. Пътят през нечистотиите е най-сигурен за преминаване на третото ниво. Използват го единици — пътят е прекалено гнусен, нищо че в края на нивото има баня с душове. Но на мен не ми пука. Аз ще премина през канализацията, гледайки екрана и движейки мишката.

— Хей! — изкрещява след мен спътникът ми — Защо ти бях нужен? Не съм виждал по-печен от теб!

Сигурно очаква да му кажа, че като сме заедно е по-лесно, и да му предложа да се кооперираме. Но не ми хареса как едва не се вряза в горящите коли. И аз му казвам истината:

— Не умея да шофирам. А пеша пътят е дълъг.

И той остава да стои до компютъра, шашнат, пълен с впечатления. И много добре въоръжен за края на второ ниво, между другото…

Минавам четиринайсет нива. За седем часа.

Днес се роди една легенда.

Зад себе си оставих трупове и руини. Позабавих се на шесто ниво — то е съвсем ново и необичайно. После заседнах на дванайсето — бил съм на подобни места, но арената винаги си е арена, така че да натръшкаш над сто чудовища не е като да натиснеш три бутона.

За щастие, другите геймъри на практика вече не се месят. Слуховете плъзват из „Лабиринта“, като пресичат нивата с недостижима дори за дайвърите лекота. Дълбината не е страшна за слуховете, тях никога и нищо не може да ги спре.

Слуховете са враг на дайвъра. Но сега те всяват страх и това работи в моя полза.

На финала на четиринайсето ниво разбирам, че не издържам повече. Изплувам за миг от дълбината и се убеждавам, че наближава седем сутринта.

За компютрите е вредно да се изключват. При хората е тъкмо обратното.

Четиринайсето ниво е градски спортен център. Компютърът с менюто на играта беше сложен на съдийската маса до огромния басейн с лениво поклащащи се в чистата вода туловища на чудовища амфибии, които мязат на крокодили. Не се трепят лесно, затова се наложи да използвам плазмагъна, за да кипна водата в басейна. Изчаквам я да поизстине, потапям се във вонящия бульон и около десет минути чакам преследвачите си — двама истерични геймъри, момче и момиче, които ме гонят вече три нива. Страшно бързаха, защото бяха сигурни, че веднага ще се спася от спортния център, и нахълтаха в залата непредпазливо, макар и ефектно. Момчето е с плазмагън на колана, момичето — с двуцевка в ръце. Както съм под водата ги нацелвам с ракета и те изчезват в огнения вихър.

Измъквам се от басейна, като се подпирам на хлъзгавото тяло на свареното чудовище, и надничам в зейналата яма. Там не е останало нищо, детонирали са енергийните клетки на плазмагъна на хлапака.

— Аз съм Стрелеца — все пак казвам аз. Това вече се е превърнало в ритуал, а аз съм привърженик на добрите традиции.

Записвам се — „Стрелец, 14“, и чуквам клавиша за изход. Нека всичко е честно и по правилата. Малко почивка… и пак съм тук.

Непременно ще се върна.

На пода до съдийската масичка се отваря люк — изходът от играта. Скачам вътре и се озовавам в съблекалнята.

Изходът от „Лабиринта“ е не по-малко тържествен и пищен от входа. Но тържествеността е друга — празнична, весела. Стая със стени от розов мрамор, ярка слънчева светлина зад прозореца на тавана, мек диван, масичка с плодове и храна, огромен шкаф от махагон с дърворезба. Свалям бронираната жилетка, шлема, маскировъчния гащеризон, натиквам ги заедно с камарата желязо в индивидуалното си шкафче. Само аз ще мога да се възползвам от спечеленото имане при следващото си влизане в „Лабиринта“. Вземам душ, преобличам се. Край, трябва да си вървя. Не ми се иска да прекъсвам програмата, защо са ми повече главоболия, в края на краищата, отиването до хотела и излизането по нормалния начин ще ми отнемат само пет минути.