Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

През последната година играта леко се промени, сега се започва от лейтенант, който командва малък взвод в тактически операции, изпълнява чужди заповеди и постепенно се издига до поста главнокомандващ на своята страна. Появиха се възможности за военни преврати, предателства, партизанска война „срещу всички“… Не знам, сигурно играта е станала по-интересна. Но аз обичах старите правила.

„Mortal Kombat“ е още по-лесна и обикновена. Това е виртуален бой. Можеш да сложиш една от стотиците готови маски или да измислиш своя, и да участваш в многодневното състезание за правото да се биеш с главния злодей, който мечтае да пороби цялата Земя. Виж, тази игра е извънредно полезна. Никъде другаде не се освобождаваш така пълноценно от излишната пара и отрицателните емоции както на мрачните арени на „Mortal Kombat“, където набиваш пета в противниковото чело или го разбиваш с магически заклинания. Хубава игра. Аз се отбивам да играя един-два пъти месечно, а някои изобщо не напускат бойното поле. Казват, че ако не се злоупотребява прекалено с магията — която, уви, е недостъпна в реалността, — можеш да се научиш добре да се биеш. Но мен това ме съмнява. Все пак едно е „ударът“, усетен с помощта на виртуалния костюм, и друго — истинският прът арматурно желязо, с който са те цапардосали на улицата.

И, разбира се, „Doom“. Същата игра, влизането в която постави началото на виртуалната ера.

Основното й поле на действие се нарича без много усуквания „Лабиринт на Смъртта“. Това наистина е лабиринт — петдесет нива, като част от тях е разположена в сгради и подземия, а друга част — из улиците на Сумрачния Град, подобие на условен мегаполис, завладян от извънземна цивилизация. Дълбина в дълбината, пространство в пространството. Със свои закони и правила.

Играта започва с първото ниво — полуразрушена гара, където геймърът пристига с дрезина, въоръжен с един-единствен пистолет. Гарата е пълна с чудовища — бивши жители на Сумрачния Град, и с други геймъри. Трудно е да се каже кой е по-опасен — чудовищата са по-добре въоръжени, геймърите, разбира се, са по-умни от машините. На гарата можеш да намериш оръжие, защитна екипировка, аптечки, храна. След като се измъкнеш от гарата, отиваш на второ ниво — магистрала, задръстена с изоставени коли… е, и с чудовища и геймъри, то е ясно. За да победиш, трябва да достигнеш до петдесето ниво — древна катедрала в центъра на града, и да унищожиш главатаря на пришълците. Трудна работа. Навремето съм стигал дотам. Но оттогава „Лабиринта“ се е променял поне десет пъти — появяваха се нови сгради, оръжия, чудовища. И, разбира се, нови геймъри, за които играта е наркотик и които вече не си представят живота без престрелки по улиците на Сумрачния Град.

Играта е интересна. Преди всичко защото изисква постоянно общуване с други хора. Не „бой до смърт“, както е в „Mortal Kombat“, не размяна на дипломатически послания и заплахи, както в „C&C“, а именно общуване. Сключване на съюзи, споразумения, някакви житейски хитрини на дребно…

Само че какво толкова необичайно е могло да се случи в пространството на „Лабиринта“?

Офисите на администрацията на „Лабиринт на Смъртта“ се намират в покрайнините на Дийптаун, в двуетажна постройка с облицовка от розов черупчест варовик. От нея лъха спокойствие и уют, тя прилича по-скоро на жилищна, отколкото на административна сграда. В подобни вили вероятно живеят средно заможните американски семейства. Входът на „Лабиринта“ е малко встрани и изглежда доста по-ефектно. Стоя в градината и разглеждам охранителя пред вратата. Той е с маскировъчен гащеризон, стандартната екипировка на геймърите, с двуцевка в ръка. Физиономията му е безизразна, стои като закован. Дали е човек или не? Глупаво е да се интересувам, още повече, че добре изпипаната програма не може веднага да се отличи от човек. Подминавам охранителя и се озовавам в малка зала. През прозорците блика ярка слънчева светлина. Покрай стените са сложени масички със списания, меки фотьойли. Насред залата зад масивно бюро седи усмихнато момиче. Секретарка, при това май жив човек.

— Здравейте — казвам аз.

Лицето й леко се променя.

— Добър ден — казва тя. Гласът й е мек и приятен. Изглежда са ме пренасочили към рускиня, която сътрудничи на фирмата.

— Трябва да се срещна с ръководството — започвам без заобикалки.

— По-конкретно, моля.

Девойката е изтъкана от любезност. Но преодоляването на тази бариера не е по-лесно, отколкото чудовището на моста в Ал-Кабар.