Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Последен, с помощта на останалите, слиза младеж в инвалидна количка.

— Хей! — подвиква екскурзоводът и ми махва с ръка. Устата му се отваря, но пак няма мимика.

— Привет… — усмихвам се насила. Удовлетворен, служителят на „Дийп-разводач“ се обръща към екскурзиантите:

— What attracts you most…

Слабо съскане — и гласът на екскурзовода става едва доловим. Заглушава го сух, някак познат глас, който дудне:

— Какво най-много ви интересува в този район на Дийптаун? Можем да разгледаме известния… — пауза, сякаш нещо заяжда, — знаменития, прославения център за търговия с книги, където на вниманието ви ще предложат всякакви литература… — отново пауза, — всякакви книги, списания, вестници, хартиени носители на информацията, издадени от времената…

Примигвам като дете, изкормило любимото си плюшено мече и намерило вътре мръсни парцали, смачкани хартии и непран чорап.

А аз толкова ценях програмата-преводач на „Windows-Home“! Възхищавах се колко бързо и точно превежда на всеки от петте езика на Дийптаун!

Бързо — да, така е. Но цялата точност се дължи на нашите собствени мозъци, които изгребват от словесната каша адекватни словосъчетания.

— Също има разположени известните, популярните ресторанти „Меч на Артур“ и „Четирийсет“. Ако изминем по четирийсет и три улица още сто метра или едва повече, то ще се приближим до района за развлечения за възрастни, пълнолетни.

Лек шум сред туристите — демек, започнали да се усмихват.

— Имате два часа свободно време — оповестява екскурзоводът.

Май разбирам къде съм попаднал. Ето този безличен сив купол в близката далечина е „знаменития, прославения“ книжен център. Кръстен е на някакъв американски президент, който е субсидирал построяването му.

Ако съм на четирийсет и трета стрийт, значи съм се озовал в срещуположния край на града. Хубава разходка съм си направил! Уплашено поглеждам часовника и паниката ме отпуска.

Излезли сме от владенията на елфите само преди двадесет минути!

Туристите се разпръскват. Семейните двойки — из ресторантите, по-голямата част от единаците — из увеселителните заведения за възрастни. Младежът в инвалидната количка, съпровождан от побеляла старица и негъра, се отправя към книжния център. Екскурзоводът изважда пура с внушителни размери, явно не от евтините, нарисувана по-добре от лицето му, отхапва крайчето и я пали. Тръгва към мен.

Нима вече винаги ще бъде така?

Исках ли такава победа над дълбината?

Не.

Готов съм да продължавам да се самозалъгвам. Да виждам град и хора, а не кръстоска между детски рисунки и примитивна анимация. Аз не съм съдник на този свят, не съм равнодушен страничен наблюдател. Аз съм част от дълбината, плът от плътта на Дийптаун…

Закривам лицето си с ръце, гледам тъмнината. Не знам на кого да се моля, на дълбината или на себе си. И все пак се моля.

Стани част от мен, дълбина…

— Искаш ли пура, момче? — добродушно ме пита екскурзоводът.

Усмихва се и ми подава табакерата. Яката на червения гащеризон е полуразкопчана, от джоба се подават капачка на автоматична писалка и ъгълче на бележник. Мога да се обзаложа, че допреди малко ги нямаше. Лицето е честно, предразполагащо, благо. Точно такива трябва да са хората, които развеждат из дълбината неопитните новаци.

— Благодаря, не пуша.

Всичко е наред. Всичко е както преди.

Даже още по-добре.

Аз съм твой, дълбина. Аз мога да бъда истински човек в един истински Дийптаун, или да съм истински в един анимиран град. Като нищо бих могъл да стана и рисунка, която се разхожда сред истинските жители на Дийптаун.

Благодаря ти, Димочка Дибенко. Ти искаше да ме изхвърлиш от играта. Може би дори да ме убиеш.

Но нещо се обърка.

Даже се досещам какво точно. Неудачника все пак ми помогна. Даде ми част от силата, която владее.

И аз съм му благодарен — от цялото си сърце.

— Е, както искаш — екскурзоводът не се обижда от отказа ми. Прибира пурите в джоба си. — Ти си старо куче, нали?

— Да — признавам си аз.

— Аз съм Кърк — представя се мъжът. — Приличам ли си?

Вероятно има предвид някакъв игрален или кънтри персонаж? Никога не съм се интересувал от непретенциозната американска масова култура.

— Не особено — отвръщам напосоки.

— Така и трябва! — подкрепя ме Кърк. — Приликата трябва да е вътрешна!

Той издухва към небето струйка дим и ловко прехвърля пурата от единия в другия ъгъл на устата.

— Аз съм от Сиатъл — решава да продължи общуването той, въпреки че аз така и не съм се представил в отговор на неговата любезност.