Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Много се изкушавам да се разхвърлям и да се присъединя към компанията. Браво на тия банкови програмисти, голяма работа са! Добре са се уредили! Само се питам дали не се обливат с пот в реалността, докато се налагат с метличките в сауната?

И все пак успях да вляза!

Обграждащите басейна колони засега ме прикриват от чуждите погледи, но това не може да продължава дълго. В една баня облеченият, безспорно, е видна фигура. Обръщам се към стената — вратата вече я няма.

Изтрябвала ми е.

Хлътвам в стената. Банята е хубаво нещо, но мен ме интересува нещо друго. Онова, което изобщо не намира израз във виртуалността…

Но изглежда пак съм попаднал не където трябва. Мрачно безлюдно помещение с наредени в центъра бидони, в които шумно се плиска вода. Покрай дългата им редица пълзи конвейерна лента, а от дупки в тавана право в бидоните се сипе нещо наподобяващо прах за пране.

Всичко това прилича на някаква адски автоматизирана перачница от стар фантастичен роман. Вече се готвя да продължа пътя си, когато единия бидон се накланя и излива съдържанието си върху конвейера.

Голямо количество мръсна вода и два-три килограма пари.

Така се шашвам, че изскачам от виртуалността, като дори забравям да промърморя стихчето за дълбината.

Върху екранчетата на шлема имаше цифри. Елегантни колонки с цифри, таблици, неразбираеми фрази. Свалих шлема.

Разбира се, на никой не му е изтрябвало да оформя графично прехвърлянето на парите от сметка в сметка, а още повече — процеса на тяхното пране. Виж, умничкото ми и свикнало с картинките подсъзнание обаче направо се е престарало!

Адски ме цепеше глава. Резултат от многократното превъртане на дийп-програмата? Или последица от изживяното току-що свръхнапрежение? Не е ли все едно.

Извадих от бюрото започнатата опаковка аналгин, надникнах в хладилника. Вътре по някаква случайност беше останала една кутия кола. Сдъвках, давейки се, няколко таблетки, веднага надигнах колата. Горкият ми организъм, дано има още малко търпение. Най-важното тепърва предстои.

Преди да се върна в пералнята, погледнах часовника си. Два без четвърт. Не е зле да похапна.

В бидоните отеква плющенето на перките, които перат парите. Върху пълзящата лента на конвейера се нижат долари, марки и рубли. Гледам този безкраен поток, зад който стои или нечия пот, или нечия кръв.

Какво ще стане, ако взема от конвейера два-три милиона? Не знам защо, но съм сигурен, че те ще се озоват в моята сметка. Може би ще се свържа с изолирана банкова мрежа и неясно как и за мен самия ще натракам на клавиатурата заповед за трансфера на парите. Може би компютрите на банката сами ще осъществят всички операции, подчинявайки се единствено на желанието ми.

Сега не съм просто крадец, устойчив към хипнозата на дълбината. Аз съм самата дълбина. Част от нея…

Навеждам се, вдигам една стодоларова банкнота. Може дори да се запомни номерът й. Може да се направи така, че според банковата документация тази банкнота изобщо не се е появявала тук.

Сега всичко е възможно — или почти всичко.

Хвърлям хартийката обратно върху лентата на конвейера, отивам при стената. Правя крачка — и светът избледнява, пропада, превръща се в плоска схема под краката ми. Огромен лист, разточен сред пустотата, аз се рея над него и се вглеждам в нишките на улиците.

Ето го и моя дом.

Гмурвам се към него, като пробивам плоскостта на схемата, усещам асфалта под краката си. Никакви усилия вече, никакви стихчета и молби към дълбината. Нали не моля тялото си да диша!

Вики и Неудачника стоят пред входа и разговарят за нещо. После Вики ме забелязва и смаяно млъква.

Махам с ръка, вървя към тях, а Вики се затичва насреща ми.

Заключвам вратата на входа, дълго си играя с ключалката. Вики се е вкопчила в дланта ми, а пускането на всички системи за сигурност с една ръка е трудна работа.

Най-накрая събирам кураж и просто нареждам на вратата да се заключи. Механизмът на ключалката изщраква, сигнализацията на охранителната система започва да примигва. Неудачника рязко вдига нагоре глава — изглежда е усетил какво става.

— Той направи ли ти нещо? — пита Вики. Тя се отпуска едва сега, когато сме отрязани от външния свят. Навярно не бях прав, че не побързах да дойда при нея веднага.

— Дийп-програма — намирам просто оправдание, за да й обясня случилото се. — Зациклена дийп-програма, безкрайно потъване.

Вики присвива очи, разбрала е.

— Беше невъзможно да се изплува.