Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

Затварям очи, разпервам ръце. Цветни избухвания зад клепачите — дийп-програмата продължава да обгръща мозъка ми.

Преди всичко спокойствие. В нея няма нищо демонично. Бляскава дрънкулка, която са завъртели пред очите на пациента хипнотизаторите — ето какво е дийп-програмата. Дрънкулка от електронния век. Няма граница между съня и сън в съня. Аз сам изграждам тези бариери. Сам убеждавам себе си, че потъвам.

Но сега е време да изплувам.

— Дълбина… — прошепвам почти нежно. — Дълбина-дълбина…

Ние я строихме, като слагахме тухличките на компютрите върху цимента на телефонните линии. Ние сглобихме един много голям град. Град, в който няма нито добро, нито зло — докато не се появим ние.

Беше ни трудно в реалността. Там, където не разбират страстта на многодневното пробиване на чуждите програми и на многомесеченото написване на своя собствена. Там, където говорят не за падането на цените на мегабайт памет, а за покачващите се цени на хляба. В онзи свят, в който убиват наистина. В онзи свят, в който е трудно и за грешниците, и за светците, и за обикновените хора.

Ние построихме град без граници. Повярвахме, че е истински.

Време е да изплуваме.

Искахме чудеса и населихме с тях Дийптаун. Елфически поляни и марсиански пустини, лабиринти и храмове, далечни звезди и морски дълбини — за всичко се намери място.

Но сега е време да се изплува оттам.

Уморихме се да вярваме в доброто и любовта, написахме на знамето думата „свобода“ с наивната вяра, че свободата стои по-високо от любовта.

Време е да пораснем.

— Пусни ме, дълбина — примолвам се аз. — Дълбина-дълбина… аз съм твой.

В началото е тъмно.

Всички багри на света са изчезнали за един миг.

Не съм забелязал кога и как е станало. Току-що ме заобикаляше дийп-програмата, а сега няма абсолютно нищо.

Може би точно така загиват дайвърите? Когато паднат на самото дъно на виртуалното пространство? Когато мозъкът им изпуши и вече нищо не възприемат?

Но тъмнината се раздробява на мрежа от мънички квадратчета, променя яркостта си. И цветовете се връщат.

Стоя, притиснал чело към стената. Нарисувана стена на нарисувана къща.

Странно. Сякаш съм влязъл във виртуалното пространство, без изобщо да включвам дийп-програмата. Но аз не гледам в екранчетата на шлема, май наистина съм си тук! Само че светът е престанал да бъде реален, нарисуван е, също като в анимационен филм.

Дръпвам се от стената, квадратчетата се сливат, превръщат се в кафяви правоъгълници. Тухли. Поглеждам небето — тъмна синева тук-таме със звезди. По улицата се нижат къщи и дворци, подобни на детски рисунки: ясни контури, запълнени с боя. Тази мъничка къщичка е тухлена, този стобор е дървен, в градинката с оградката има елхи… По улицата, от край до край — стоманени тръби с жълти петна при отворите, фенери…

Условно, всичко е съвсем условно. По-приличните квартали са нарисувани по-добре, но сега съм някъде в покрайнините. Светът наоколо е създаден с простички програми и се поддържа от слаб хардуер.

А най-смешното е, че аз съм абсолютно истински. С разкъсан по време на сбиването ръкав на ризата, с изподраскани ръце… Поднасям длан към лицето си — вижда се всяко косъмче, вижда се мръсотията под ноктите и ожулената кожа върху кокалчетата на пръстите.

Човек, попаднал в анимационен филм.

Побиват ме тръпки. Това е нещо ново, това не ми се беше случвало досега. Какво е направила с мен дийп-програмата с хилядите си превъртания?

Какво съм й сторил аз, щом съм изплувал от безумието?

Зад гърба ми постепенно се усилва някакъв звук. Обръщам се — по улицата се движи автобус. Огромна двуетажна бричка, почти изцяло направена от стъкло. Автобусът е нарисуван достатъчно прецизно, дори колелата му се въртят. Към прозорците са се долепили карикатурни лица — възрастни, деца, старци. Отстрани се мъдри емблемата на „Дийп-разводач“.

Стоя и се мъча да си поема дъх, докато разглеждам неподвижните лица. Естествено, от какъв зор ще са различни — мимиката се предава само от добрите, изпипани, предвидени за постоянно ползване програми. А това са само туристи.

Автобусът спира, от него тромаво слизат пътниците. Най-отпред е екскурзоводът — елегантен господин с яркочервен гащеризон. Всички мъже са изтупани с костюми и вратовръзки, без да се брои единственият в групата негър, който е по джинси и фланелка без ръкави. Лицата са невъзмутимо правилни, като на второстепенни злодеи от детски анимационен сериал. Жените са облечени с разкошни рокли, чиято изработка е далеч по-добра от лицата, носят бижута. Ето цяло ято деца с карикатурно големи очи. Група дядовци и бабички по боксерки и бермуди, всичките са с фотоапарати.