Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

Та аз се срещах с Чингиз в реалността!

Нали?

Казах му, че ще вляза в дълбината. Чингиз предложи да се срещнем в реалността. Аз му отговорих… какво по-точно му отговорих? С някаква странна фраза… „на неутрална територия“… Чингиз се съгласи, предложи този адрес и провери дали изобщо съществува.

Дийптаун често го наричат „неутрална територия“…

Изведнъж ми се завива свят. Сякаш съм уморена до смърт. Или не мисля за това, за което си струва да се мисли…

— Карина?

Обръщам се и поглеждам Чингиз.

Този път е дошъл сам. А колата е абсолютно същата. Сега мога да я разгледам по-добре — „Ягуар“.

— Не знам защо, но си помислих, че ще те намеря тук. — Чингиз неловко разперва ръце. — Първо отидох до паметника на Спамъра. Не те намерих, тръгнах насам… и така.

— Изключиха ли ви? — питам аз. Иска ми се да попитам нещо друго. Говоря не каквото искам! Правя не каквото искам! Но затова пък правя това, което… е разрешено?

Разрешено от кого?

— Да — кима Чингиз. — Всичките ми способности… не струват нищо, когато провайдера те изключва от мрежата. Само по една команда от МВД.

— А как влезе? — питам аз.

— Както едно време. През телефонната линия. — Чингиз се намръщва. — Усещам се сякаш съм минал на „Жигула“.

— И това е автомобил, много хора нямат и такъв — машинално отвръщам аз. Да имаш автомобил в дълбината — това е разкош, някога частният транспорт беше напълно забранен. А да имаш виртуален „Ягуар“… данъкът за него е същият като на истинския. Както и на виртуалните „Ролекси“, „Патек Филип“, стогодишните уискита… човешкото тщеславие е живо и в дълбината…

— Извинявай, не исках да те обидя — искрено отвръща Чингиз. — Е… какво стана там?

— Нищо. Всичко се провали — отговарям аз. И започвам да разказвам — за шофьора, успял да извърне волана, за убиеца, съживил лисичето…

Чингиз се усмихва все по-широко и по-широко. Трябва да го попитам нещо друго… съвсем различно: Къде всъщност се срещнахме с него!

Но аз продължавам да разказвам.

— Надявах се на това — казва Чингиз. — Честна дума, надявах се.

— Защо? — питам аз.

— Дълбината — това е нещо повече, отколкото сме свикнали да смятаме — убедено казва Чингиз. — Това не е само жизнена среда. Това е още нещо. Ние сме частички от дълбината. Тя става такава, каквато ни се иска да я видим. Ако всички искахме да напълним улиците с щамповани дайвъри — би се случило. Но ние не искахме — и дълбината не го позволи.

— Говориш така, сякаш тя е жива — отбелязвам аз.

— А аз си мисля, че е точно така. — Чингиз дори не се притеснява от думите си. — Мрежата се разрастна твърде много. Не можеш да свържеш заедно милиони компютри и да очакваш само количествени изменения. Ние оставяме следи в дълбината. Сенки, отпечатъци от думи, постъпки, желания. Ние… сякаш я учим. Отдаваме й частица от душата си… и един ден тя ще се осъзнае.

— Като каква? — питам аз. — Разпъната из цялата земя паяжина от проводници и милиони компютри? Електронен Франкенщайн? Чудовище, голем, коктейл от амбиции, похот, празни приказки, фалшиви философии? Мислиш ли, че подобна дълбина ще може да разбере човека? И човека — да разбере такава дълбина?

— Може и да не стане така — отговаря Чингиз. — Ние не мислим за това, че разумът ни всъщност са искрици върху паяжината на синапсите между купчина неврони. Ние осъзнаваме своята личност, а не нивото на хормоните в кръвта и противостоянието на древните инстинкти.

Той млъква и вади цигара от синьо-бяла кутия „Милд Севън“. И преди да запали, добавя:

— Във всеки случай, винаги имаме избор, като какви да се осъзнаваме. Човек или голем.

— Чингиз, да се махаме оттук — моля го аз. — Имаш ли любима кръчма наблизо?

— По-добре в истинската Москва. Има едно уютно ресторантче… — започва Чингиз.

Аз поклащам глава. Струва ми се, че ако затворя очи и се вгледам в тъмнината, ще видя нещо, което не искам да виждам. Безкрайна сива мъгла, купчина неврони, сред които проблясват искрици в синапсите.

И не затварям очи.

— Започвам да се притеснявам, че ти всъщност… — Чингиз не се доизказва.

Хващам го за ръката. Тя е истинска, жива и топла. Човек, а не голем.

— Чингиз, аз не съм мъж, не съм малолетна, не съм старица или някой урод. Аз съм точно такава, каквато ме виждаш в момента. Само такава. Никаква друга Карина не съществува.

— Оки — казва той след кратка пауза. — Извинявай.

— Няма нищо — казвам аз, докато се качвам в колата. — Днес е много странен ден… представяш ли си, Томилин реши, че съм инспектор от друга инстанция, от ФСБ…