Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

— ФСБ — уверено казва Томилин, гледайки към мен. — Нали? Знаехте, че гоним Михаля, но мълчахте?

— Нищо няма да ви кажа — бързо казвам аз, отстъпвайки към вратата. — Всичко хубаво.

Денис бързо се отдръпва, освобождавайки ми пътя. И едва чуто казва:

— Имате великолепна защита!

Неизвестно защо си спомням за затворниците, които ме гледаха и разсъждаваха за тактовата честота на процесора ми.

Но не влизам в дискусия. Изскачам в коридора, крача бързо — покрай стаите на персонала, където пусках „бръмбари“, покрай охраната, покрай решетъчните врати в затворническия блок.

Виж ти! Взеха ме за проверител от ФСБ. От нашите официални съюзници и негласни конкуренти… направо да се смееш.

И каква беше тази глупост за усуканият канал? Използвам най-обикновен вход, е, може би с малко по-професионално поставена защита, но не чак дотам, че да не я преодолеят програмистите на Томилин…

Отпускам се едва на улицата, в унилото площадче пред затвора. Започнах да осъзнавам цялата ирония на ставащото. Томилин се е побъркал. Или е сбъркал някъде. Или началниците ми са се опитали да ме прикрият и са озаптили твърде любопитният подполковник.

Е, не може да не знам къде работя всъщност, нали?

Аз присядам на края на пресъхналия фонтан. Запалвам цигара, клатя глава и се смея с грубият смях на Ксения.

Ама че работа. Сега за всичко ще обвиняват невинните ефесбешници. Ами нека, аз нямам допирни точки с Томилин. А изработката на дайвъри пропадна. И това е правилно. Няма нищо по-страшно от производство на чудеса на конвейер, преди да им е дошло времето. Още не е време за това — както още не е време за термоустойчиви свръхпроводници, за лекарства, продължаващи човешкият живот до триста години, за откриване на истината за разума на делфините и свалените НЛО, за всички тези тайни — погребани в най-секретните архиви на мрежата…

Но откъде зная аз за тях?

Опитвам се да си припомня, но спомените се объркат, изчезват, оставяйки след себе си неясно безпокойство.

Не трябва да мисля за това. Това не е важно.

Излизам на улицата, протягам ръка и спирам такси. Шофьорът чака търпеливо, докато размишлявам.

А сега накъде?

Към някоя от точките за изход?

Или да потърся неуспелите борци начело с Чингиз? Да ги успокоя?

Само че къде да ги търся? Те къде ли биха ме търсили?

— Към… — аз пак замирам за миг, размишлявайки. Може би — паметника на Последния Спамър? Прието е срещите да са край паметници… Или към виртуалният аналог на Пчеларската улица, където се срещахме наистина? — Към улица „Пчеларска“, Москва.

Шофьорът кима — значи адресът съществува. Нищо чудно. Един от най-грандиозните и амбициозни проекти на московското кметство беше създаването на копие на Москва в дълбината, много нашумял рекламно-туристически проект. Злите езици твърдят, че за този проект са изразходвани толкова пари, че с тях е можело да се застрои отново половин град…

Но те преувеличават. С два порядъка.

Таксито обикаля из Дийптаун. Излиза на границата между руският и американският сектор, огромна светеща арка, чийто размах не оставя съмнение за авторството. Казват, че склонният към гигантомания скулптор напоследък създава творенията си единствено в дълбината…

Гмурваме се под арката и се озоваваме на московските улици.

Не всички са нарисувани достатъчно добре. Както се получи. Но понякога приликата с реалността е просто поразителна. Когато приближаваме „Пчеларска“, аз забелязвам катаджия, стоящ на същото място, където беше и в реалността — миналата нощ. Трепвам.

Не, така и до дийп-психоза ще я докарам…

Пред сграда номер пет се разплащам с шофьора и излизам от автомобила. Разбира се, няма никой. Чингиз не ме чака, а и хора почти няма. Улицата изглежда като истинската, е, и на това благодаря. Сигурно тук е живял някой от програмистите, работили над проекта, и затова се е постарал…

Приближавам се към мястото, където бяхме през нощта. И замирам.

Сигурно през нощта е валяло дъжд. Виртуален, разбира се.

А тук е стояла кола. Правоъгълникът върху асфалта е по-светъл, основната сила на дъжда е отишла върху автомобила.

Навеждам се и вдигам от тротоара подгизнал фас. „Милд Севън“. Какво пушеше Чингиз? Не… Не помня…

Хвърлям угарката и гнусливо си изтривам пръстите с кърпичка.

Нищо необичайно! Абсолютно нищо! Времето във виртуалната Москва се променя точно както в истинската. Това е стандартна поддръжка на сървъра, нищо сложно няма. Е, тук има и автомобили, обикалят, създават фон. Просто съвпадение.