Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

— Денис — много спокойно казва Томилин, — нали те помолих…

— Ама не може да завие така! — отвръща Денис. — Всичко е пресметнато!

В гласът му звучи истинско възмущение. Не, едва ли е психолог. По-вероятно е програмист, превеждащ неясните указания в цифров вид.

— Скоростта беше трийсет и четири километра в час, радиусът на завоя… — мърмори Денис. Но Томилин с жест го кара да млъкне.

Смачканата врата на камиона се отваря със скърцане. Шофьорът по-скоро се изсипва, отколкото излиза. И без да поглежда към сивата мъгла в магазина, излиза през остатъците от витрината на улицата.

— Премести камерата! — изръмжава Томилин.

Не виждам кой изпълнява командата. Сигурно Денис има някакъв пулт, а може би ни слушат и други сътрудници от затвора.

Но камерата послушно се придвижва и се понася след шофьора.

И аз започвам да се смея.

Това вече не е трагедия. Това е фарс.

По улицата продължават да се движат автомобили и пешеходци, без да обръщат внимание на врязалият се в сградата камион.

А непокътнатите велосипедисти продължават да карат, обръщайки се ужасено назад. Те карат на място, колелата се плъзгат по асфалта, проблясват спиците и червените кръгчета на светлоотражателите, дългите коси на едно от момчетата се развяват от несъществуващият вятър. Най-добрият в света велотренажор.

Шофьорът заобикаля камиона. Приближава се към децата, поглежда ги, вади смачкан пакет „Прима“, пъха цигара в устата си, но забравя да я запали и крещи:

— Бип! Бип бип ваш’та мама! Да ви бип! Бип!

Може би се е досетил къде е камерата. Може и да е случайност — но той гледа право към нас.

— Бип! — злобно казва Томилин. — Кой бип е включил звуковият цензор?

— Но това е общо изискване за всички държавни учреждения! — оправдава се Денис.

Шофьорът е изпуснал цигарата и вади друга. Сяда на асфалта и запалва, гледайки носещите се за никъде велосипедисти.

— Махнете… това — нарежда Томилин. — Карина, моля за извинение.

— Бип — казвам аз с усмивка. Именно „бип“ исках да кажа.

— Смешно — съгласява се Томилин, когато екранът угасва. — Може би ще ми обясните какво означава това, Карина.

— Само ако знаех…

Всъщност аз се досещах. И съм готова да аплодирам Чингиз, който явно е устроил своята „изненада“. Само че…

— Посетителите ни изолирани ли са? — пита Томилин.

— Естествено! — явно програмистът е уверен поне в това. — Стеков е изключен апаратно от дълбината. На другите двама им отрязаха каналите. Напълно.

— Е, някакви предположения? — пита Томилин.

Отговор няма. И подполковникът нарежда:

— Давайте втория!

— Кой по-точно?

— Дайте Казаков. Как е при него?

Екранът светва отново. Камерата се носи в небето, спускайки се по спирала като хищна птица, която преследва плячка. Безкрайна степ, суха трева, клекнал човек…

Какъвто и престъпник да е бил, в момента той е само човек, обречен на самота. Човек, държащ в ръце малко рижо лисиче.

— Добре беше да го поотложим… — замислено каза Томилин. — Впрочем…

— Нищо няма да стане — казвам неочаквано аз.

Томилин се обръща и ме гледа въпросително.

— Не знам защо. Но нищо няма да стане. Нещо сте пропуснали.

— Всички дайвъри са придобили способностите си в резултат на силен стрес — бавно и убедително, сякаш преподава на тъп студент, казва Томилин. — Случаен стрес! А тези… стресове… те са проектирани и пресметнати. Не може да не подействат.

— Те ще подействат, но как…

— Ще видим. Убийте тази лисица! — нарежда Томилин и се обръща към екрана.

В продължение на минута не става нищо. Затворникът внимателно и грижливо гали малкото зверче. Камерата се спуска съвсем ниско, надниква през рамото му така, че симпатичната муцуна на лисичката изпълва половината екран.

А после черните очички започват да помътняват.

Лисичето изпищява, трепва и се изпружва по дължина. Пухкавата опашка трепери.

Човекът сякаш не забелязва това. Ръката докосва козината и погалва зверчето. И сред шума на вятъра едва се дочува гласът му.

— Не.

Без печал, без болка, без ярост.

И без капка съмнение.

Той не вярва в ставащото, този злодей и убиец. Истински, без никакви смекчаващи вината обстоятелства, злодей…

Не иска да вярва.

И никога няма да повярва.

Четох досието му. Знам, че е убил съпругата си. И знам, че я е обичал. И сигурно още я обича. И се е осъдил много преди районният съд…

— Не — повтаря затворникът, прокарвайки ръка по тялото на лисичето. — Не.