Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

— Не съм ви предавала — казвам аз. — Следили са ви от самото начало. Просто не им е било изгодно да вдигат шум. Затова ви игнорираха… а когато се наложи, ви изключиха.

Той кима. И мълчи — макар че разбирам колко му се иска да зададе въпроса.

— А как ме намери? — питам аз. — Маркер ли имам?

Чингиз клати глава.

— Не. Помислих си, че е прието да се срещаме край паметниците… Дай глътка.

До лавката с безплатната бира има няколко крачки. Но аз му подавам бутилката. И започвам да му разказвам това, за което нямам никакво право да говоря. За това, как не се става дайвър.

— Благодаря — казва Чингиз, когато приключвам разказа си. — Благодаря ти. Вярвах, че все пак си на наша страна.

— Какво общо имам аз? Нищо не направих.

— Направи — уверено отвръща Чингиз. — Ти не искаше те да успеят. Може би си била единствената от онези, които са наблюдавали експеримента, и не си искала.

— Е, и? Малко ли работи не искам?

— Дълбината — това е нещо повече, отколкото мислим — убедено говори Чингиз. — Това не е само среда за обитаване. Това е още нещо. Ние сме частици от дълбината. Тя става такава, каквато искаме да я видим. Ако всички искахме да напълним улиците с щамповани дайвъри — би се случило. Но трябваше, просто беше задължително някой от наблюдателите да не желае успеха на това начинание…

Смешно. Уж голям човек…

— Е, добре, нека това да е моя заслуга — съгласявам се аз. — Убеди ме.

Чингиз се усмихва и ми връща бирата.

— Твоят приятел, Стеков, наистина ли е влязъл в затвора за да отслабне? — питам аз.

— Един Господ го знае — свива рамене Чингиз. — Не винаги разбирам кога е сериозен. Сигурно и той самия не винаги разбира това… Карина?

— Да? — все още гледайки в небето, отговарям аз.

— Изобщо не ме бива в ухажването — самокритично признава Чингиз.

Без съмнение. Сигурно още от училище момичетата са го гонили на групички. Такива като него се учат да избягват приятелките, а не да ги ухажват.

— Но виртуалната бира не е най-хубавото нещо на света — продължава Чингиз. — Може ли да те поканя на ресторант?

Брей… досега нито грош, а изведнъж — жълтица… И Томилин, и Чингиз.

— Чингиз — намръщено отговарям аз, — искаш ли да ти разкажа една история?

— Разкажи.

— Когато бях малка, имах една играчка. Пъзел. Много красив… на него имаше рицар и принцеса… те се стремяха един към друг. Аз го сглобих… целия. Само че едно парченце липсваше. Между ръката на принцесата и главата на рицаря. Разбираш ли, бяха забравили да сложат това парче в кутията!

Чингиз мълчи.

— Сигурно аз съм такава принцеса — продължавам аз. — Към който и да посегна, нищо не се получава. И ти недей се стреми към мен.

— Знам за този пъзел — изведнъж отговаря Чингиз. Гласът му се променя, става смутен, дори виновен. — Знаеш ли, че тези пъзели се нарязват по случаен начин чрез схема, изчислена на компютър?

— Е…

— Случвало ли ти се е вместо едно парче да поставиш друго? И то уж да е подходящо… остава пролука, но миниатюрна, незабележима…

— Случвало се е.

— Та така, веднъж пъзела бил разкроен много неудачно. Той е можел да се сглоби по два начина. Ако го сглобиш неправилно, се получавали пролуки — но съвсем малки, незабележими. А в центъра оставало празно място. Скандалът беше чудовищен, поне една трета от купувачите го глобили неправилно и засипали фирмата с рекламации.

— Лъжеш ли? — разстроено питам аз. — Не може да стане така!

— Сигурно не е могло да стане случайно — признава Чингиз. — Но фирмата е била хакната по мрежата от един млад и много безотговорен руски хакер… той решил да се пошегува, седял цяла нощ над изчисленията… и изобщо не се е замислил, че заради тази шега десет хиляди души… Честна дума, Карина, едва после разбрах…

Колко жалко, че виртуалната посуда не се чупи!

Аз стоварвам бутилката на главата на Чингиз, но той успява да отскочи.

— Ти, жалък, гнусен, безчувствен, страхлив урод! — аз се задавям в търсене на подходящи епитети. — Ти!

— Защо урод? — възмущава се Чингиз, стоейки на безопасно разстояние. — Карина, честна дума, разкайвам се!

— Знаеш ли как ревах! — крещя му аз. — Сигурно и досега имам психическа травма!

Целият парк ни наблюдава любопитно. Включително и разхождащият се полицай. Втори ден подред, на същото място… Ама че излагация…

— Имам познат психоаналитик… — ловко се отклонява Чингиз. — Карина, прости ми! Тогава бях млад и глупав!

Аз се обръщам и гордо се отдалечавам от паметника. Някой от тълпата подвиква подигравателно. Чингиз ме догонва и моли жалостиво: