Сергей Лукяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата поредица

— Има ли поща?

— Седем писма.

— Чети.

В пощата нямаше нищо интересно. Покани да посетя два нови клуба, ценова листа на някаква малка търговска фирма, писмо от Маниака, изпратено още сутринта…

— Всичко да се изтрие — казах аз и седнах пред компютъра. Забодох щекера на гащеризона, надянах шлема. — Вики, свържи се с Дийптаун… през резервния канал. Личност номер седем.

Вече около три месеца не съм използвал този вход. И „личността“ също — костюм с цвета на стомана, черна риза, шалче, високи кожени обувки, гъвкаво слабо тяло, мургаво тясно лице, коси до раменете, нисък и силен глас.

— Резервен канал, личност седем — потвърди Вики.

Дъга пред очите, фойерверк, ненаситно пламтене на огнена вълна. Дълбината.

Седя в стая кутийка. Креват, бюро с компютър — не моя, а някакъв съвсем абстрактен, врата. Хотел „Началото на пътя“. Тук на безценица наемат стаи онези жители на Дийптаун, които рядко наминават в дълбината.

— Всичко ли е наред, Льоня?

— Да.

Отварям вратата, излизам. Дълъг коридор, от край до край с врати. До едната стои Силвестър Сталоун и с възхита разглежда ръцете си.

— Здрасти, Слай — подмятам, когато го подминавам. Почти е сигурно, че е руснак, и е съвсем сигурно, че е новак.

— Приличам ли? — с надежда пита той.

— Да… — аз се спирам. Бирата ме настройва на доброжелателна вълна. — За първи път ли си в дълбината?

— Къде?… Да… за първи.

— Да се докарваш с външността на известни хора е проява на лош вкус. И признак, че си новак. Опитай се да конструираш своя собствена личност… Вземи си, да речем, „Биоконструктор“ и малко си поиграй.

— „Биоконструктор“ ли? — смутено пита момъкът.

— Да. Проста програма, с руски интерфейс. Търкаля се из всички сървъри, в разделите за новаци.

— Благодаря… — Сталоун се помъква след мен. Забелязвам, че е започнал да се прегърбва, сякаш се стеснява от външността си. Добър признак.

Влизаме заедно в асансьора, спускаме се на първия етаж. Фоайето е достатъчно просторно, в него дежурят четирима портиери и двама охранители.

— Отиди при някой — съветвам аз, — и го помоли да те консултира. Къде да отидеш отначало, как да се държиш…

— Неудобно ми е…

— Неудобно е да бъдеш глупак. Тези момчета са тук точно за целта. На улицата искай съвети от хората с нашивки като отворена длан на ръкавите, това са помощници доброволци. Или от полицаите. Нагласи ли си таймера?

— Да, разбира се! За два часа!

— Чудесно. Отдели четвърт час за разговор с портиера. Ще икономисаш много повече време. Щастливо плаване.

— Щастливо плаване! — възхитено казва след мен новакът. Приятно е да си старо куче.

Подмигвам на портиера, кимвам към „Сталоун“ — току виж вземе се притесни сам да се доближи — и излизам от хотела. Вдигам ръка, моментално спира такси. Това не е реалността…

— Компанията „Дийп-разводач“ се радва да ви поздрави, Стрелецо! — казва шофьорът.

— Към „Лабиринт на Смъртта“ — казвам аз. — До сградата на администрацията.

Има игри. Има и Игри.

Разликата е в дълголетието.

Компютърната индустрия произвежда до хиляда игри всяка година. Както предвидени за дълбината, така и елементарни, за обикновените потребители.

Обикновено играта живее активно около половин година. Разпространява се по законни и незаконни канали. В нея се улавят всички хитрини — и заложените от създателите, и случайните. После умира… като се запазват само при сто-двеста фенове.

Срещат се и изключения — и тогава играта живее с години. Появяват се нови, далеч по-съвършени и красиви игри, но и старата запазва тълпите привърженици.

Има и три изключения, който не умират още от предвиртуалната епоха. „Doom“, „C&C“, и „Mortal Kombat [2] Това е истинското заглавие на играта, макар че правилното изписване на английски е „Combat“. — Бел.пр. “. Разбира се, те са се променяли — десетки пъти. Но промените са били по-скоро козметични, отколкото генерални.

„C&C“ е стратегия. Виртуалното й пространство пресъздава цялата планета. На този безропотен полигон нереализирали се Наполеоновци и Жуковци водят безкрайни войни за световно господство, като управляват в несъществуващи щабове измислени армии. Там отеква грохотът на танкови гъсеници и в небето излитат ракети. Разработват се нови, чудовищни оръжия, с атомни взривове се опожаряват до основи световните столици. В тази игра не трябва да си ловък или точен, тук е от значение стратегическото мислене. Казват, че военните много внимателно я наблюдават… и понякога добрите геймъри получават оферти да постъпят на служба в истинската войска. Някои се плашат, но повечето, тъкмо обратното, са привлечени от тази перспектива. И аз съм пробвал тази игра „на войничета“ за възрастни. Според мен тя е безобидна и спокойна. Разкарваш се с красив мундир и разнасяш чашата с кафе из щаба, гъмжащ от дисциплинирани адютанти, и казваш: „А дали да не хвърлим една термоядрена бомба върху Лос Анджелис?“.