Мари Лу - Warcross

Електрическият ми скейтборд изписуква веднъж и ме изкарва от унеса. Поглеждам надолу. Батерията е паднала чак до последната черта. Въздъхвам, забавям ход до спиране и мятам дъската на рамо. После бъркам в джоба за дребни и хлътвам в първата попаднала ми спирка на метрото.

Когато пристигам пред рушащата се жилищна сграда в Браунсвил, Бронкс, която наричам свой дом, здрачът е преминал в сиво-синя вечер. Това е опаката страна на бляскавия град. Графити покриват едната стена на сградата. Ръждясали железни пръти затварят в клетки прозорците. Наблизо до входното стълбище е струпан боклук — пластмасови чаши, опаковки от фастфуд, строшени бирени бутилки, всичко частично скрито от тънко посипалия ги сняг. Тук няма греещи екрани, по улиците с напукана настилка не вървят лъскави коли с автопилот. Раменете ми се свличат, а краката ми са като налети с олово. Още не съм вечеряла, но на този етап не мога да реша дали повече ми се яде, или ми се спи.

По-надолу по улицата група бездомници се настаняват за през нощта — разстилат одеяла и опъват палатки в разкъртения страничен вход на магазин, хлопнал капаците. Отвътре протритите им дрехи са подплатени с найлонови торбички. Още една група — семейство, се е разположила в другия край на пряката. Броят им през последните няколко години нараства. Извръщам поглед със свито сърце. Някога и те са били деца, може би са имали семейства, които са ги обичали. Какво ги е докарало дотук? Как ли щях да изглеждам на тяхно място?

Най-сетне се набирам нагоре по стълбите към главния вход, влизам и тръгвам по коридора към своята скромна вратичка. Коридорът както винаги смърди на котешка пикня и плесенясали килими, а през тънките врати чувам как съседи се карат, дъни телевизор, бебе вряска. Поуспокоявам се. Ако извадя късмет, няма да се сблъскам с хазаина — неизменно по потник и анцуг и със зачервено лице. Може би най-сетне ще успея да се наспя без произшествия, преди да ми се наложи да се разправям с него на сутринта.

На вратата ми е цъфнало ново предупреждение за изгонване — точно на мястото, откъдето откъснах старото. Взирам се в него за миг, изтощена, препрочитам го.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ИЗГОНВАНЕ

НАЕМАТЕЛ: ЕМИКА ЧЕН

ПЛАТЕТЕ ДО 72 ЧАСА ИЛИ НАПУСНЕТЕ

Трябвало ли е наистина да се връща и да слага нова бележка, все едно иска да се погрижи всички останали в блока да научат? Да ме унижи още повече? Откъсвам бележката от вратата, смачквам я в шепа и замирам, втренчена в празното място, там, където допреди миг висеше листът. Обзема ме познатото отчаяние, надигаща се паника, тя тупти шумно в гърдите ми и изкарва навън всичко мое. Цифрите пак се завъртат в главата ми. Наем, храна, сметки, дългове.

Откъде ще ги изнамеря тези пари за три дни?

— Ей!

Гласът ме кара да подскоча. Главата ми се извръща обратно към коридора, където господин Алсол, хазаинът ми, е излязъл от своя апартамент и сега върви към мен с намръщеното си рибешко лице, а оранжевата му коса стърчи във всички посоки. Един поглед към кървясалите му очи ми изяснява, че е надрусан с нещо. Супер. Поредната караница. Днес не мога да преживея още един скандал . Бъркам за ключовете, но вече е късно — и затова, когато той пристига, се изпъчвам и вирвам брадичка.

— Здравейте, господин Алсол — поздравявам го. Имам навика да произнасям името му така, че да звучи като „господин Мърсол“.

Той ме поглежда накриво.

— Цяла седмица ми бягаш.

— Не е нарочно — настоявам аз. — Хванах се сутрин на работа като сервитьорка долу, в закусвалнята и…

— Келнерки вече не трябват на никого. — Той ми хвърля подозрителен поглед.

— Е, там още им трябват. И това е единствената работа, която се намира. Нищо друго няма.

— Каза, че ще платиш днес .

— Знам какво съм казала. — Вдишвам дълбоко. — Мога да дойда по-късно да поговорим…

— Да съм казал „по-късно“? Парите ги искам сега . И ще трябва да добавиш към дължимото и още сто долара.

— Какво?

— Този месец наемът се вдига. В целия квартал. Мислиш си, че тоя имот не е вървежен ли?

— Не е честно! — извиквам и ядът ми пак се надига. — Така не може… Та вие го вдигнахте съвсем наскоро !

— Знаеш ли кое не е честно, момиченце? — Господин Алсол примижава насреща ми и скръства ръце. Жестът разтяга луничките по кожата им. — Това, че живееш в блока ми за без пари.

Вдигам и двете си ръце. Кръвта приижда към бузите ми. Усещам я как пламва.

— Знам… Аз само…