Мари Лу - Warcross

Обаче юношеството ми не беше точно нормално.

Пет хиляди долара ще е най-голямото възнаграждение от месеци насам. А за мен ще се равняват на всичките пари на света. И затова от два дни насам нищо друго не правя, само издирвам този тип. Загубих четири възнаграждения поред. Ако загубя и това, здравата ще загазя.

„Проклети да са тия туристи, все задръстват улиците“, мисля си, когато отбивам по една уличка и излизам право на Таймс Скуеър, където ме спъва рояк автотаксита, нагъчкани пред една пешеходна пътека. Накланям се назад на скейтборда, спирам и започвам да се промъквам напред едва-едва. Докато се придвижвам, пак се вторачвам в телефона си.

Преди два месеца успях да проникна в главната директория на играчите на Warcross в Ню Йорк — всички с истинските си имена, домашните адреси и т. н. — и синхронизирах всичко това с картата на града в телефона ми. Виждам движението на всеки играч. Днес най-сетне успях да отбележа физическото разположение на мишената върху картата, но телефонът ми е стар и разбрицан, с праисторическа батерия на последни издихания. Постоянно се опитва да „заспи“, та да пести енергия, и екранът е толкова тъмен, че почти нищо не се вижда.

— Събуди се! — измърморвам, вперила поглед в пикселите.

Най-сетне клетият телефон изпиуква жално и червената точка, посочваща местоположението на несретника, се ъпдейтва на картата ми.

Успявам да се измъкна от тапата от таксита и ритвам скейтборда с пета. Дъската протестира, но после ме понася напред с голяма скорост — точица сред морето от човешко движение.

Щом стигам Таймс Скуеър, забелязвам екраните, извисяващи се около мен — заобикалят ме със свят от неон, цветове и звуци. Всяка есен официалният Warcross турнир започва с грандиозна церемония и два отбора от висшия ешелон се състезават в първия звезден рунд. Тази година откриването е довечера в Токио и затова днес всички екрани предават все неща, свързани с Warcross — трескаво въртят прочути играчи, реклами и кадри от най-ярките моменти от миналата година. На един от екраните върви последният и най-щур музикален видеоклип на Франки Дина. Тя е облечена като своя аватар в Warcross — костюм от лимитирана серия и мрежеста блестяща пелерина, и танцува с дружина бизнесмени в яркорозови костюми. Под екрана група възбудени туристи се спират да позират за снимки с някакъв тип, облечен с фалшива Warcross екипировка.

Друг екран показва петима играчи суперзвезди, които ще се състезават в тазвечерния мач за откриването. Ашър Уинг. Кенто Парк. Джена Макнийл. Макс Мартин. Пен Уашовски. Изпружвам врат, за да ги погледам с възхищение. Всеки от тях е облечен от глава до пети по последния писък на модата. Те ми се усмихват отгоре — устите им са толкова големи, че могат да глътнат града, и докато гледам, всички вдигат за наздравица кутии с безалкохолно и обявяват кока-кола за предпочитаното си питие по време на игралния сезон. Точно под тях върви надпис, който гласи:

Топ Warcross играчи пристигат в Токио,

устремени към световно господство

После успявам да премина кръстовището и завивам в една по-малка улица. Червената точица на телефона ми, обозначаваща мишената ми, пак се придвижва. Като че е завил по 38-а.

Промъквам се през още няколко блокажа в трафика, а после най-сетне пристигам и спирам до бордюра край една вестникарска сергия. Сега червената точка витае над сградата пред мен, точно над вратата на едно кафене. Дръпвам шала си надолу и изпускам облекчена въздишка. Дъхът ми излита на пара в ледения въздух.

— Пипнах те! — прошепвам и си позволявам да се усмихна при мисълта за петте хиляди долара възнаграждение. Скачам от електрическия си скейтборд, издърпвам ремъците му, мятам го на рамо и той се удря в раницата ми. Още е топъл от карането, топлината от него се просмуква през суитшърта ми с качулка и усещам как извивам гръб, за да се сгрея приятно.

На минаване покрай вестникарската сергия хвърлям бърз поглед по кориците на списанията. Имам навика да преглеждам дали пишат за най-любимия ми човек. Винаги има по нещо. И то е ясно, едно от списанията му прави знаменито представяне: висок млад мъж, разположил се в офис, облечен с тъмни панталони и риза с яка, от която лъха свежест, с ръкави, небрежно навити до лактите, и скрито в сянка лице. Под него се мъдри логото на „Хенка Геймс“ — студиото, разработило Warcross. Забавям крачка, за да прочета заглавието.

ХИДЕО ТАНАКА НАВЪРШВА 21 ГОДИНИ