Мари Лу - Warcross

— Млък! — срязвам го, докато закопчавам белезниците.

За мое учудване той млъква. Невинаги слушат така. Неумолима съм, докато една полицейска кола не спира до мястото, където се намирам, докато не виждам отблясъците от червени и сини светлини по стената. Едва тогава ставам и се дръпвам от него, като внимавам да си държа ръцете така, че ченгетата ясно да ги виждат. Възбудени тръпки полазват по кожата ми, докато гледам как двамата полицаи издърпват мъжа да стане прав. Ловът бе успешен.

Пет хиляди долара ! Кога за последно съм имала толкова много пари накуп? Никога! За известно време ще позакърпя отчаяното си положение — ще си изплатя дължимия наем, това засега би трябвало да успокои хазяина. И ще ми останат 1550 долара. Цяло състояние ! Прелиствам наум останалите ми сметки. Може тази вечер да хапна нещо по-различно от месни консерви „Спам“ и пакетирани спагети за бързо приготвяне.

Отвътре ми напира да направя победоносен скок във въздуха. Ще се оправя. До следващия лов.

Отнема ми малко време да осъзная, че полицаите се отдалечават с новоизпечения си пленник, без дори да погледнат към мен. Усмивката ми става колеблива.

— Хей, госпожо полицай! — извиквам и хуквам подир най-близката от тях. — Ще ме откарате до участъка да си взема възнаграждението или как? Искате да ви чакам там ли?

Полицайката ми хвърля поглед, който като че не регистрира факта, че току-що съм им хванала престъпник. Лицето ѝ е изнурено, а тъмните кръгове под очите ѝ говорят, че не си е почивала много-много.

— Не бяхте първа — казва тя.

Сепвам се и примигам.

— Какво?

— Друг ловец ни предупреди по телефона, преди да получим вашето съобщение.

В първия миг само се взирам в нея.

После изплювам ругатня.

— Що за д ивотии ! Видяхте всичко от край до край. Потвърдихте сигнала ми! — додавам и вдигам телефона си така, че полицайката да види полученото от мен съобщение. И много ясно, точно тогава батерията на телефона ми най-сетне пада.

Не че доказателството щеше да промени нещата. Полицайката хич и не поглежда телефона.

— Било е само автоматичен отговор. Според моите съобщения първото обаждане аз съм получила от друг ловец на това място. Възнаграждението е за първия, изключения не се допускат. — И тя състрадателно свива рамене насреща ми.

По-тъпо формално оправдание не бях чувала.

— Как пък не! — протестирам. — Кой е другият ловец? Знаете ли какво — лъжете, друг ловец няма ! Просто не искате да ми платите. — Правя крачка към нея точно когато тя се извръща. — Спестих ви мръсната работа — такава е уговорката, тъкмо затова всеки ловец на глави преследва хората, дето вас ви мързи да ги залавяте! За този сте ми длъжници и…

Партньорът на полицайката ме сграбчва за лакътя и ме блъска толкова силно, че едва не се стоварвам по гръб. Носи очила.

— Назад ! — крясва той. Другата му ръка стиска здраво дръжката на пъхнатия в кобура пистолет. — Емика Чен, нали? — Той като че чете нещо, надвиснало над главата ми. — Да, виждал съм ти досието, малката. Знам, че вече си лежала в затвора. Не ме карай да те вкарам пак там.

Определено не ми се спори с някой, който държи зареден пистолет. Стисвам зъби, докато се насилвам да отстъпя една крачка назад и да вдигна ръце във въздуха.

— Добре де, добре ! — озъбвам му се. — Махам се, окей! Тръгвам си.

Ченгето ме поглежда на кръв.

Вече чувам как по радиостанцията ги извикват на друго местопрестъпление. Шумът край мен заглъхва. Образът на петте хиляди долара в мислите ми започва да трепти, да се гърчи и разтича и най-сетне се размазва в нещо неразпознаваемо за мен. Само за трийсет секунди моята победа бе подхвърлена в нечии чужди ръце тъй сръчно, все едно я бях зарязала под някое дърво.

Излизам от Манхатън смълчана. Навън застудява, виелиците са преминали в стабилен сняг, но жилванията на вятъра по лицето ми чудно съвпадат с настроението ми. Тук-там по улицата са се заформили купони и хора, пременени със спортни горнища в червено и синьо, отброяват времето, крещейки с цяло гърло. Гледам как празникът им отминава покрай мен като в мъгла. В далечината цялата стена на Емпайър Стейт Билдинг грее и излъчва ротация на грамадни кадри от Warcross.

Когато бях малка, можех да видя Емпайър Стейт Билдинг, ако се кача на покрива на детския ми дом. Седях там и се взирах с часове, докато кадрите от Warcross се извъртяваха върху стената му, и кльощавите ми крака се люлееха чак докато зората пукне и слънчевите лъчи ме очертаеха в злато. Взирам ли се достатъчно дълго, мислех си, мога да си представя как и мен ме показват там горе. Дори и сега усещам онази стара тръпка на възбуда, щом видя сградата.