Мари Лу: Warcross

Личният живот на създателя на Warcross

Сърцето ми както винаги пропуска един такт при споменаването на името на моя идол. Жалко че няма време да се спра и да прелистя списанието. Може би по-късно. С неохота извръщам поглед от корицата, намествам раницата и скейтборда по-високо на гърба си и дръпвам качулката на главата си. Стъклените прозорци, край които преминавам, отразяват разкривения ми образ — лицето е източено, тъмните джинси са твърде разтегнати на дължина; черни ръкавици, очукани кубинки, избелял червен шал, увит около черен суитшърт с качулка. Косата ми е яркоцветна смесица от всевъзможни багри и се стеле изпод качулката. Опитвам се да си представя отразеното момиче върху корицата на някое списание.

— Я стига глупости! — изсумтявам, прогонвам нелепата мисъл от главата си и си запътвам към входа на кафенето.

Ето ги оръдията на моя занаят на ловец на глави:

1. Белезници

2. Изстрелващо устройство за кабел

3. Ръкавици със стоманени накрайници

4. Телефон

5. Кат дрехи

6. Зашеметител

7. Книга

При първия ми лов на глави мишената ме оповръща цялата, след като му приложих зашеметителя (№ 6). След това започнах да си нося по един кат дрехи за смяна (№ 5). Двама набелязани успяха да ме ухапят и след няколко инжекции против тетанус добавих ръкавиците (№ 3). Устройството за изстрелване на кабел (№ 2) служи за достигане до труднодостъпни места и улавяне на труднодостъпни хора. Белезниците (№ 1) ми трябват… ами ясно защо. Телефонът (№ 4) е главната ми база за хакване. А книгата (№ 7) си е за мен. Неизменно, когато ловът включва много висене и чакане. Нейната батерия няма как да падне.

Сега влизам в кафенето, попивам топлината и пак поглеждам телефона си. Опашка от хора се реди пред щанд с изложени сладкиши и чака някоя от четирите автоматични каси да отвори. Стените са покрити с декоративни рафтове за книги. Студенти и туристи са насядали рехаво по масите. Когато насочвам към тях камерата на телефона си, виждам имената на всички, изписани над главите им, което означава, че никой не е превключил на частен режим. Може би мишената ми не е тук, на този етаж.

Шляя се покрай рафтовете и вниманието ми се мести от маса на маса. Повечето хора никога не оглеждат заобикалящата ги обстановка. Питайте когото щете с какво е бил облечен човекът, седнал на близка маса, и има голяма вероятност да не може да ви каже. Аз обаче мога. Мога да ви издекламирам всичко за облеклото и държанието на всеки човек от опашката за кафе, мога да ви кажа колко точно хора седят на всяка маса, да ви опиша прецизно как нечии рамене се прегърбват само мъничко повече от нужното, онези двамата, дето седят един до друг и не обелват и дума, и типа, който внимава да не поглежда никого в очите. Мога да попия с поглед една сцена така, както художникът попива с очи един пейзаж — да си кротна погледа, да анализирам начаса пълния изглед и да потърся онова, което ме интересува.

Търся сбърканата шарка, стърчащия пирон.

Погледът ми се спира върху компания от четири момчета, които четат на канапетата. Наблюдавам ги известно време, изчаквам за признаци на разговор помежду им или за намек, че си предават бележки на ръка или по телефона. Нищо. Вниманието ми се измества към стълбите за втория етаж. Без съмнение, и други ловци са се устремили към набелязания — трябва да се добера до него преди всички останали. Втурвам се нагоре по стъпалата със забързана стъпка.

Тук горе на пръв поглед няма никой. Но при повторен оглед долавям приглушения звук на два гласа от една маса в далечния ъгъл, сбутана между две лавици за книги — на нея са почти невидими, ако гледаш откъм стълбите. Прокрадвам се нататък с безшумни стъпки. Когато се приближавам достатъчно, надниквам между рафтовете.

На масата седи момиче, забило нос в книга. Над нея, нервно пристъпващ от крак на крак, е надвиснал мъж. Вдигам телефона си. Много ясно, и двамата са превключили на частен режим.

Дръпвам се до стената, за да не ме видят. Докато стоя, все така без да мърдам, разговорът им стига до ушите ми.

— Не мога да чакам чак до утре вечер — казва мъжът.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя — отвръща момичето. — Шефът ми няма да отпусне такава сума пари, без да вземе допълнителни мерки за сигурност, не и когато полицията е издала заповед за арестуването ви.

— Ти ми обеща.

— И ви се извинявам , господине — гласът на момичето е спокоен и циничен, сякаш му се е налагало да произнася това безброй пъти преди. — Сега сме в сезона на играта. Властите са нащрек.