Мари Лу - Warcross

— Не си тръгвай, Емика! — моли ме.

Преглъщам тежко. Когато отговарям, гласът ми е спокоен, дори студен.

— Не мога да те подкрепя в това.

Почти усещам как сърцето му се къса, пронизано право там, където бе рискувал да ми го разкрие, където ми бе позволил да видя пулсиращата рана вътре в него. Той ми се бе доверил с мисълта, че навярно аз ще съм човекът, който ще застане до него. Защо да не застана, мислел си е сигурно — аз разбирах неговата загуба, а той — моята. Разбирахме се… Или поне така си мислехме. Внезапно той ми изглежда самотен и уязвим в своята решителност.

— Емика… — казва той в последен опит да ме убеди.

Поемам си дълбоко дъх, а после прекъсвам връзката помежду ни. Едва доловимият поток от емоции, който протича по нея, рязко секва.

— Ще те спра, Хидео.

При тези думи погледът му става сдържан и се отдръпва зад познатите ми стени студенина. Той се отдръпва от мен. Изучава с поглед лицето ми, сякаш попива гледката за последен път.

— Не искам да съм ти враг — казва той тихо. — Но ще го направя, с теб или без теб.

Усещам как и моето сърце се къса, ала съм непоколебима. Той не отстъпва, нито пък аз, продължаваме да стоим на двата бряга на пропаст.

— Тогава ще се наложи да го направиш сам.

Токийските улици все още са толкова пусти, колкото не съм ги виждала никога. Цепя през шосето със скейтборда, косата ми се вее зад мен, вятърът насълзява очите ми.

Колко сложно стана всичко. Неотдавна се плъзгах из оживения център на Ню Йорк и не исках нищо повече, освен да изкарам достатъчно пари, за да не ме изхвърлят на улицата. Тогава Хидео бе просто корица на списание — надзъртане в нова статия, снимка в телевизионно предаване, заглавие в таблоид. Сега е мъж, когото се мъча да разбера, човек с хиляда различни свои версии, които се опитвам да сглобя в едно.

Накъдето и да се обърна, заглавията по билбордовете и сградите гласят все едно и също: че резултатите от финалния мач са некоректни, че играта е била компрометирана от нелегални пауъръпи. Феновете призовават за реванш. Сред фен общностите вече никнат какви ли не конспиративни теории — че някой от служителите на „Хенка Геймс“ е вкарал пауъръпите на шега, че компанията е искала да вдигне рейтинга си, че играчите някак си са се натъкнали на някои от тайните на последния свят. Дори да изпиша истината там, никой не би повярвал.

Навсякъде около мен хората си гледат работата и дори не усещат незабележимата, ала важна промяна в НевроЛинк, сега способен да контролира живота им. А дали всъщност има някаква разлика? Не сме ли всички вързани вече от години, напълно пристрастени към този свят отвъд реалността? Толкова лесно ли се предаваме? Насилвам се да извърна очи, когато подминавам една полицейска кола. Може ли Хидео сега да ме подгони, като просто нареди на полицията да ме арестува? Би ли ми причинил това? Кога ще се изчерпи търпението му? Кога напълно ще се обърне срещу мен?

Трябва да намеря начин да го спра. Преди той да спре мен.

Извадила съм стария си очукан телефон — хакът му ми позволява да издиря останалите ездачи на феникси, без да се излагам на новия НевроЛинк алгоритъм. Покрили са се в един апартамент, който мога само да предположа, че е на Ашър, в покрайнините на града.

Телефонът ми ме известява за получено ново съобщение. Номерът е криптиран и ми е напълно непознат. Най-вероятно е Хидео. Насилвам се да го игнорирам, премигвайки, за да отпъдя влагата от очите си, и подкарвам скейтборда с шеметна скорост по една пуста отсечка от шосето.

Слънцето вече клони към залез и облива града в златни отсенки, когато спирам на едно спокойно кръстовище в покрайнините на Токио, където градът отстъпва мястото си на хълмове и малобройни улици. Взирам се в триетажна градска къща с портал и семплъл екстериор от тъмно и бяло дърво.

Ашър ме посреща на вратата. Бързо ме вкарва вътре, а после ме отвежда във всекидневната, където вече са пристигнали Хами и Рошан. Щом ме виждат, те скачат на крака. Хами ме прегръща. Миг по-късно съзирам и други хора на дивана, играчи от другите отбори — Зиги Фрост. Абени Леа от „Рицарите на облаците“. Тримейн също е тук и се е настанил видимо далече от Рошан — но телата на двамата са извърнати едно към друго и изглеждат сякаш досега са си говорили. Напрежението между тях осезаемо е намаляло, да не кажем, че напълно е изчезнало.

— Какво ще правим оттук нататък? — пита Хами, когато всички се настаняваме. Посреща я продължително мълчание.