Мари Лу - Warcross

Мой е. Край на играта.

Публиката навсякъде край нас избухва в ликуващи възгласи, заглушаващи всичко и всички.

Зрителите избухват в истерични крясъци навсякъде около нас. Звукът е оглушителен, удавящ всичко и всички.

— Всичко свърши! — надвиква шума гласът на водещия, в тона му ясно се чете объркване. — Но я чакайте малко, какво всъщност се случи днес на арената? Това е безпрецедентен хак на финалния турнир! Изчакваме включване…

Всичко свърши. Стискам артефакта на живот и смърт. Край. Дали? Сподавен смях се изтръгва от гърлото ми и цялата ми енергия изтича от гръдта ми. Гласът на Ашър гърми в слушалката, той крещи нещо в екстаз, ала не разбирам какво казва. Не мога да се съсредоточа върху нищо друго освен върху това, че играта свърши.

А после се случва нещо странно.

Удря ме ток. Като лек електрически заряд. Подскачам. И цялата публика също ахва като един, сякаш всеки го е усетил точно в същия миг. Цифри и данни видимо затрептяват по всеки играч, светват и угасват, а после изчезват.

Какво беше това? За секунда стоя и примигвам и не знам какво стана току-що. Обзема ме ужас.

Пред мен аватарът на Шахира изчезва и на нейно място се появява Нула — бронята и непрозрачният шлем чернеят под бурното небе. Той се взира в мен.

— Ти го отключи — казва той. Говори тихо, гласът му прелива от ярост.

Стисвам зъби.

— Какво съм отключила? Край с теб! — изкрещявам му. — И с плана ти също!

Нещо в думите ми като че изненадва Нула.

— Ти не знаеш.

Не знам? Какво да не знам?

— Моят план — изрича той — беше да спра Хидео .

Какво?

Тръсвам глава. Не разбирам. Но миг по-късно Нула изчезва, а светът „Сребърен кръг“ около нас замръзва и прелива в черно. Когато мигвам пак, се връщам в хотелската си стая и игрите са приключили. Седя, стресната от тишината. Всичко свърши така изведнъж. Успях — и макар и още да не съм разбрала кой е Нула, знам, че съм осуетила плановете му, каквито и да са били те.

„Ти не знаеш. Моят план беше да спра Хидео.“

Какво, по дяволите, може да значи това? Какво не съм знаела? Нещо гъделичка подсъзнанието ми, дребна и мъчителна тревога.

И сякаш по даден сигнал пред погледа ми изскача покана. От Ашър. Приемам и познатото му лице се появява, все едно е в стаята с мен. Сияе.

— Еми! — възкликва той. — Ти успя! Победихме!

Успявам да му се усмихна и да смънкам нещо в отговор, но думите на Нула продължават да витаят в подсъзнанието ми.

Съобщението е от Хидео.

— Ще ти се обадя после, Аш — казвам, прекъсвам връзката и отговарям на Хидео като в мъгла. Ако мога да го видя лично, той ще ми обясни подробно казаното от Нула. Ще му разкажа за това, а той ще знае какво е имал предвид той.

Само половин час по-късно вратата ми се отваря, вдигам очи и виждам как Хидео влиза в стаята ми с двамата си бодигардове от двете страни. Той им прави знак с глава и двамата спират като един — толкова бързо се подчиняват, все едно са програмирани. После се обръщат, излизат и ни оставят сами. Не съм виждала Хидео от няколко дни, не и лично, и сърцето ми веднага откликва на присъствието му и трепва в гърдите ми. Скачам на крака. Той може да ми обясни какво става.

Хидео спира на крачка от мен и ми хвърля странен, тежък, намръщен поглед.

— Казах ти да заминеш.

Нещо в погледа му ме възпира да се доближа още. Думите на Нула отново се завръщат в паметта ми, увиснали са във въздуха между нас.

— Нула беше в играта — казвам. — Беше инсталирал вирус в артефактите. Преди да изчезне, ми каза нещо. Каза, че бил там, за да осуети твоите планове. — Намръщвам се. — Не разбирам за какво говори.

Хидео мълчи.

— Тоест… — продължавам, сега ме е страх да млъкна. — Мислех си, че възнамерява да задейства унищожаването на НевроЛинк, но не знаех защо иска това. — Впивам поглед в Хидео и внезапно се изпълвам с ужас какво ще ми отговори. — Ти знаеш ли?

Хидео свежда глава. Свъсил е вежди и цялата му стойка крещи, че няма желание да отговори.

Нула не може да е прав, нали? Какво не знам?

— За какво говори той? — питам, гласът ми е притихнал.

Най-сетне Хидео отново ме поглежда. Изражението му е призрачно — любопитното и игриво момче сега е скрито като зад воал. Лицето му е облечено във все същото сериозно изражение, но днес за пръв път имам лошо предчувствие, докато го гледам, сякаш е нещо повече от изражението на мълчалив създател. После той въздъхва и прокарва пръсти през косата си. Замахва във въздуха и между нас изскача познатият реещ се екран.