Мари Лу - Warcross

— С времето кодът ще изучи от получаваните данни действията и реакциите на всеки човек. Ще се преобразува, за да се адаптира към съзнанието на всеки. Ще наглася фината си настройка, ще се шифрова, ще се усъвършенства , ще обогатява автоматичните си реакции, за да включи всяка една специфична подробност за евентуалните действия на човека. Той ще превърне сам себе си в усъвършенствана охранителна система.

Съдейки по кадрите, хората дори не знаят какво ги е споходило — а дори и за миг да са разбрали, кодът ще ги спре да мислят за това.

— Ами ако хората не го искат? Ами ако просто спрат да ползват НевроЛинк и лещите?

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато ти дадох един чифт?

Още докато го казва това, аз си спомням думите му. „Лещите оставят безвреден слой с дебелината на не повече от атом върху повърхността на окото. Той играе ролята на проводник между лещите и тялото.“ Този слой ще остава върху очите и — независимо дали носим лещите си, или не — ще ни държи свързани с НевроЛинк. Бях разбрала напълно погрешно плановете на Нула. Той бе искал да координира унищожаването на този план. Да убие Хидео, за да му попречи да постигне целта си. Беше заложил бомба в общежитието ни в опит да ме изкара от играта и от осуетяването на крайната му цел. А може би и точно затова Хидео не бе спрял финалния мач, когато е забелязал, че нещата не вървят както трябва. Искал е да попреча на Нула да задейства своя замисъл чрез победата, за да мога да задействам неговите планове.

Прави го заради Сасуке . Създал е всичко това, та никой никога да не го сполети съдбата на брат му, никое семейство никога да не страда като неговото. Разговорът ни светкавично изниква в мислите ми. „Ти си създал Warcross за него“ — бях казала. А той отвърна: „Всичко, което правя, е за него“.

Дали Кен знае за плана му? Дали всички винаги са го подкрепяли?

— Не можеш! — казвам остро.

— Защо не? — настоява Хидео.

— Не може да говориш сериозно. — Засмивам се кратко, отчаяно. — Искаш да си диктатор ? Искаш да контролираш всекиго на света?

— Не аз — Хидео ме пронизва със същия поглед, който използва и при първата ни среща. — Ами ако диктаторът е алгоритъм? Код? Ами ако този код може да принуди света да бъде едно по-добро място, да спре войните само с няколко реда данни, да спасява животи с автоматизирана система? Алгоритъмът няма его. Той не ламти за власт. Той е програмиран единствено да поправя грешки, да бъде справедлив. Не е по-различен от правилата, които управляват обществото — разликата е, че той може да прилага закона мигновено, невсякъде и по всяко време.

— Но ти контролираш алгоритъма.

Очите му се присвиват леко в краищата.

— Да.

— Никой не те е избирал! — отсичам.

— Защото досега хората така прекрасно са избирали своите лидери! — отсича той в отговор.

— Но не можеш да направиш това! Ти… ти ни отнемаш най-важното, което ни прави хора!

Хидео пристъпва по-близо.

— А какво точно е това, което ни прави хора? Възможността да убиваме и да изнасилваме? Да водим войни, да бомбардираме, да унищожаваме? Да отвличаме деца? Да застрелваме невинни? Това ли е онази част от човечността, която не бива да се отнема? Демокрацията успяла ли е да сложи край поне на нещо от всичко това? Да, опитваме се да се борим срещу това със закони — но защитниците на закона не могат да бъдат едновременно навсякъде. Те не могат да виждат всичко. Ами ако аз мога ? Щях да мога да спра човека, отвлякъл Сасуке — сега НевроЛинк може да спре всеки, способен да причини същото на друго дете. Мога да освободя от престъпленията деветдесет процента от човечеството и да позволя на нашите защитници на закона да се съсредоточат само върху останалите десет процента.

— Искаш да кажеш, че ще контролираш деветдесет процента от населението.

— Хората все така ще могат да си живеят живота, да преследват мечтите си, да правят всичко, което някога са искали! Аз не преча на това! Те могат да правят каквото си искат, стига то да не е престъпно. Така че — защо не ?

Осъзнавам, че тъпча на едно място, не знам на какво да вярвам. Мисля си за Ню Йорк, за това, как работя като ловец на глави, защото полицията не може да насмогне с високите нива на престъпност в града. Мисля си за това, че същото се случва навсякъде по света.

„Хората ще могат да правят всичко, което някога са искали! Аз не преча на това!“

Само че пречи — пречи на свободата им. А това променя всичко.