Уильям Гибсон - Невромантик

— Твоят късмет — казах. Не бях щастлив. Не можеш да си спомня да съм бил щастлив някога. — Случайно да си виждал напоследък късмета си наоколо?

Не беше, нито пък и аз бях. Бяхме и двамата твърде заети.

Тя ми липсваше. И липсата й ми напомняше за едничката ми нощ в Дома със Сините светлини, понеже бях отишъл там, защото някой друг ми липсваше. Бях започнал с това, че се напих, след това се заблъсках с инхалатори вазопресин. Ако най-големият ти проблем е решил да ти се стовари пряко на главата, пиячката и вазопресинът са върхът на мазохистичната фармакология: спиртът те разревава, а вазопресинът те кара да си припомняш. Ама наистина да си припомняш. Клинично използват гадорията срещу старческа амнезия, но улицата намира своя собствена употреба на нещата. Така че си докарах едно ултраинтензивно повторение на неприятна история: проблемът е, че си получаваш и лошото наред с доброто. Отиваш на лов за спомена за животинския екстаз, и получаваш също и това какво си казал, и това какво тя е отговорила, и как си е тръгнала, без да погледне назад.

Не си спомням как реших да ида до Сините светлини, или как се придвижих дотам, звукоизолираните коридори и онова наистина хитро декоративно водопадче, сълзящо някъде, или може би само холограма на водопадче. Имах доста пари тази нощ; някой беше дал на Боби тлъста пачка за отваряне на трисекунден прозорец в леда на някой друг.

Портиерите май не харесаха какви погледи им хвърлям, но като че ли нямаше проблем относно парите ми.

Пиеше ми се още, когато свърших за каквото бях дошъл. Тогава се изцепих за нещо пред бармана относно клозетни некрофилиаци, и това не беше прието особено добре. Тогава тоя доста едър тип реши да ми вика Героя от Войната, което никак не обичам. Мисля, че му показах някои трикове с ръката, преди да изгасне осветлението, и се събудих след два дни в миниатюрна кутийка за спане някъде другаде. Евтино място, няма къде дори да се обесиш. Седнах на тясната темперопорова плоскост и се наревах.

Някои неща са по-лоши, отколкото да бъдеш сам. Но това, което продават в Дома със Сините светлини, е толкова популярно, че е почти легално.

В сърцето на мрака, в неподвижния му център, искровите системи разсичат тъмнината с вихрушки от светлина, прозрачни бръсначи, отделящи се с въртене от нас във всички посоки; висим в центъра на тиха забавена експлозия, парчета лед избледняват и изчезват завинаги, и гласът на Боби долита през светлинни години от симулирана електронна пустота:

— Изгаряй кучката. Не мога да удържам нещата…

Руската програма, издигайки се през кулите от данни, закрива цветовете като от детски играчки. И аз включвам самоделния команден пакет на Боби в центъра на студеното сърце на Хрома. Експресното излъчване излита, импулс кондензирана информация, която профучава право нагоре, оттатък надебеляващата кула от мрак, руската програма, докато Боби се бори да контролира тази ключова секунда. Безформена ръка от сянка посяга от извисяващия се мрак, твърде късно.

Направихме го.

Мрежата се сгъва около мен като оригами.

И таванчето мирише на пот и изгаряща електроника.

Мисля, че чух Хрома да пищи, тънък метален звук, но това е невъзможно.

Боби се смееше със сълзи в очите. Таймерът за изминало време в ъгъла показваше 07:24:05. Изгарянето беше отнело малко под осем минути.

Руската програма се беше разтопила в слота си.

Бяхме раздали повечето от сметката на Хрома на дузина световноизвестни личности. Беше твърде голяма, за да можем да я глътнем, а знаехме, че трябва да я унищожим, да я изгорим до дъно, за да не може да ни издирва. Взехме за себе си по-малко от десет процента, и ги изстреляхме през системата на Лонг Хъм в Макао. Те прибраха шейсет процента от тази сума за себе си, и изстреляха остатъка обратно към нас през най-оплетения борсов сектор на Хонгконг. Беше нужен около час, за да започнат парите да пристигат на двете сметки, които отворихме в Цюрих.

Гледах как нулите се трупат зад цифра без значение на монитора. Бях богат.

След това звънна телефонът. Беше Майлс. Направо изстрелях кодовата фраза.

— Хей, Джек, човече, не знам… Каква е тая история с това твое момиче? Тука голям майтап…

— Какво? Кажи ми.

— Бройках я точно както каза, плътно, но извън погледа. Отива до „Мухльото“, повисява малко, след това хваща тръбата. Отива в Дома със Сините светлини.

— Какво?

— Страничната врата. Само за персонал. Няма начин да мина през охраната им.