Уильям Гибсон - Невромантик

— Чий комспътник?

— Цюрих. Банкерите й. Това е влогът й, Джек. Там отиват парите. Чернилката беше права.

Просто стоях на едно място. Ръката ми беше забравила да щрака.

— И как изкара в Ню Йорк, партнер? Домъкна ли нещо, което да върши работа за рязане на лед? Очертава се да ни трябва всичко, което можем да докопаме.

Задържах погледа си върху него, насилвах се да не погледна към уолдоса, към бижутерското менгеме. Руската програма беше там, под противопраховия капак.

Случайни карти, късметчета.

— Къде е Рики? — запитах го, отивайки до пулта и правейки се, че изучавам превключващата схема на екрана.

— С приятели, — сви рамене той, — хлапета, всичките са с главата напред в симстима. — Усмихна се отсъствуващо. — Ще го направя заради нея, човече.

— Излизам да си помисля за това, Боби. Искаш ли да се върна обратно, дръж си ръцете далече от клавиатурата.

— Правя го заради нея — каза той, докато вратата се затваряше зад мен. — Знаеш, че е така.

И сега надолу, надолу, програмата се носи като ролкова шейничка през този ужасяващ лабиринт от стени от сянка, сиви катедрални пространства между ярките кули. Бясна скорост.

Черен лед. Стой по-далеч от него. Черен лед.

Какви ли не истории в „Джентълменът-Мухльо“: черният лед е част от митологията. Лед, който убива. Незаконен, но не сме ли и ние всички такива? Някакъв тип оръжие, основано на неврална обратна връзка, и се свързваш с него само веднъж. Като някакво чудовищно Слово, което изяжда ума отвътре навън. Като епилептичен спазъм, който продължава и продължава, докато не остане нищо…

И ние се гмуркаме към основите на замъка от лед на Хрома.

Опитвам се да надмогна внезапното спиране на дишането, гаденето и треперенето на нервите. Боя се от това студено Слово, очакващо ни долу в мрака.

Излязох, огледах се за Рики и я открих в едно кафе с някакво момче с очи „Сендай“. Полузаздравелите шевове се разпръскваха във всички посоки от посинелите очници. Тя беше отворила гланцирано списание на масата, и от него от дузина фотографии се усмихваше Тали Ишъм, Момичето с Очите „Цайс Икон“.

Мъничкият й симстимов дек беше едно от нещата, които бях подредил под масата си миналата нощ, този, дето го бях оправил на следващия ден след като я видях. Тя прекарваше часове, свързана към него, с контактна лента като сива пластмасова тиара на челото. Тали Ишъм беше любимката й, и поставеше ли контактната лента, тя се изключваше, потъваше някъде в записания сензориум на симстимова звезда номер едно на света. Симулирани стимули: светът — или поне интересните части от него — както са възприети от Тали Ишъм. Тали управлява черен екранолет „Фокер“ между зъберите на Аризона, Тали се гмурка в морските резервати на остров Трук, Тали на парти с милиардер на частно гръцко островче, и сърцераздирателната чистота на тези мънички бели пристанища при изгрев.

Всъщност тя доста приличаше на Тали, същия оттенък на кожата и скули. Мисля, че устата на Рики беше по-силна. По-чувствена. Тя не искаше да бъде Тали Ишам, но й харесваше като работа. Това й беше амбицията, да участва в симстим. Боби просто й се беше изсмял. Тя обаче разговаряше с мен за нея. „Как бих изглеждала с такива?“, питаше тя, вземайки в ръце снимка на цяла страница, сините Цайс Икон на Тали Ишъм до собствените й махагоново-кафяви очи. Беше си оправяла роговиците два пъти, но все още не бяха 20–20, така че тя искаше Икон. Типът за звезди. Адски скъпи.

— Още ли зяпаш по витрините за очи? — запитах, докато сядах.

— Тигърът тъкмо си намери.

Изглежда уморена, помислих си.

Тигърът беше толкова доволен от своите Сендай, че не можа да сдържи усмивката си. Съмнявам се обаче дали би се усмихнал иначе. Имаше този тип стандартна приятна външност, която придобиваш след седмото посещение в хирургичния бутик; вероятно щеше да прекара остатъка от живота си, изглеждайки подобно на най-популярната звезда от медиите за текущия сезон; не чак напълно очевидно копие, но не и нещо особено оригинално.

— Сендай, нали? — усмихнах се в отговор.

Той кимна. Гледах как се опитва да ме измери с това, което смяташе за професионален симстимов поглед. Правеше се, че записва. Мисля, че се задържа твърде дълго на ръката ми.

— Ще бъдат екстра на периферно, когато мускулите заздравеят — каза той, и забелязах колко внимателно се протяга за двойното си еспресо. Очите Сендай са неприятно известни с дефектите при възприемането на дълбочината и с караниците около гаранциите, освен всичко друго.