Уильям Гибсон - Невромантик

— Можеш ли да оправяш неща? — запита.

— Всичко, всичко, което ти дойде наум, Джек Автоматичния ще го оправи. — Щракнах дуралуминиевите си пръсти към нея.

Тя откачи мъничък симстимов дек от колана си и ми показа счупената панта на вратичката за касети.

— Утре, — казах, — нямаш проблеми.

И ох, че работа, казах си, докато сънят ме влачеше надолу през шестте нива към улицата, какъв ли ще бъде късметът на Боби с късметче като това? Ако системата му работеше, сега всяка нощ щяхме да го раздаваме богати. На улицата се ухилих и прозях, и махнах за каб.

Замъкът на Хрома се разтваря, плоскости ледена сянка искрят и избледняват, изядени от искровите системи, които се изсипват от руската програма, изстреляни от инерцията на централния ни логически удар, и заразяващи самата тъкан на леда. Искровите системи са кибернетични вирусни аналози, самореплициращи се и ненаситни. Мутират непрекъснато в унисон, разнищвайки и абсорбирайки защитата на Хрома.

Парализирали ли сме я вече, или някъде звъни звънец, или мига червена лампичка? Знае ли тя?

Рики Уайлдсайд, така я нарече Боби, и през тези няколко седмици сигурно й се е струвало, че вижда всичко, цялото шоу на работата изложено пред нея, ярко и контрастно под неона. Беше нова на сцената, тепърва й предстоеше да броди из всичките мили пресечки и площадчета, всички магазинчета и клубове, и Боби да й обяснява скритите номера, трикаджийското действане откъм нелегалната страна на нещата, всички играчи, и техните имена, и техните игри. Накара я да се чувства като у дома.

— Какво е станало с ръката ти? — запита ме тя една нощ в „Джентълменът-Мухльо“, докато тримата пиехме на малка масичка в ъгъла.

— Делтапланеризъм, — казах, — инцидент.

— Делтапланеризъм над пшенична нива, — намеси си Боби, — на едно място на име Киев. Нашият Джек просто си летял там по тъмното, с планер тип „Нощно крило“ и с петдесеткилограмов радар, окачен между краката му, и някакъв руски гад взел, че му отрязал, без да иска, ръката с лазер.

Не помня точно как смених темата, но успях.

Все още си казвах, че Рики не проявява интерес към мен, че просто Боби се държи с нея така. Познавах го от доста време, още от края на войната, и знаех, че използва жените като бройки в една игра, Боби Куайн срещу съдбата, срещу времето и срещу нощта на големите градове. И Рики се беше появила точно когато той имаше нужда от нещо да го задвижи, нещо, за което да се бори. Така че той я беше обявил за символ на всичко, което беше искал и не беше могъл да постигне, на всичко, което беше имал и не беше успял да задържи.

Не ми харесваше това, че трябва да го слушам как ми обяснява колко много я обича, и това, че той си вярваше, само правеше това още по-непоносимо. Той беше върховен майстор на тежкото хлътване и бързото възстановяване, бях го виждал да се случва десетина пъти досега. Би могъл направо да си отпечати на слънчевите си очила СЛЕДВАЩАТА със зелени главни букви „Day-Glo“, готови да блеснат към първото интересно лице, което се появи около масите в „Джентълменът-Мухльо“.

Знаех какво правеше той с тях. Превръщаше ги в емблеми, в сигли върху картата на живота му на крадец, навигационни знаци, които той можеше да следва през морето от барове и неон. За какво друго би могъл да се блъска? Не жадуваше за пари, поне не толкова отвътре, че да тръгне подир пътеводната им звезда. Не би работил за власт над други хора; мразеше отговорността, която тя носи. Изпитваше някаква базова гордост от изкуството си, но не чак толкова, че да го поддържа да се бори.

Така че използваше жените.

Когато Рики се появи, той се нуждаеше от някоя до немай-къде. Бързо западаше, и спечелените с отраканост пари му подсказваха, че играта му е изгубила остротата си. Нуждаеше се от голяма печалба, и то скоро, защото не познаваше никакъв друг начин на живот, и всичките му часовници бяха настроени на времето на крадеца, калибрирани по риска и адреналина и онова свръхчовешко утринно спокойствие, което идва, когато всеки ход се е оказал правилен, и солиден къс от нечий кредит тупва в собствената ти сметка.

Беше му дошло времето да си събере багажа и да си тръгне, така че беше поставил Рики по-високо и по-далече от която и да било друга когато и да било, въпреки че — едва се сдържах да не му го изкрещя — тя беше точно до него, жива, абсолютно реална, човешка, гладна, уморена, изпитваща скука, красива, възхитена, всичко това, което беше…

Тогава той излезе един следобед, около седмица преди да отскоча до Ню Йорк да видя Финландеца. Излезе и ни остави там на тавана, да чакаме да започне буря. Половината слънчева светлина беше засенчена от купол, който така и беше останал недовършен, а другата половина показваше небето, черно и синьо от облаци. Стоях до пулта, гледах нагоре към това небе, оглупял от горещия следобед и влажността, и тя ме докосна, докосна рамото ми, половининчовият ръб от твърд розов белег, който ръката не покриваше. Който и да ме докоснеше там, пръстите му се плъзваха към рамото, към шията…