Уильям Гибсон - Невромантик

— Искаш ли да ядеш? — запитах го, все още не напълно буден, подавайки му сандвичите. Бях сънувал програмата, вълните гладни искрови системи и миметичните й подпрограми; в съня ми тя беше някакво животно, безформено и плъзгащо се.

Той бутна чантата настрани, провирайки се към пулта, и натисна функционален клавиш. На екрана светна сложният рисунък, който бях видял вчера следобеда. Избърсах съня от очите си с лявата ръка, нещо, което не мога да направя с дясната. Бях заспал, мъчейки се да реша дали да му кажа за програмата. Може би трябваше да я продам сам, да запазя парите, да започна някъде на чисто, да поканя Рики да дойде с мен.

— Чие е това? — запитах.

Той стоеше там в черния си памучен комбинезон, със старо кожено яке, наметнато на раменете му като плащ. Не беше се бръснал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-слабо, отколкото обикновено.

— На Хрома е — отговори той.

Ръката ми се сгърчи и започна да щрака, страхът се предаваше на миолектриката през карбоновите куплунги. Разсипах сандвичите: обелени кълнове и яркожълти намазани с масло филийки по неметения дървен под.

— Ти си луд за връзване — казах.

— Не — каза той. — Мислиш, че е успяла да го разрови ли? Няма начин. Вече нямаше да сме живи. Лепнах се към нея през тройно сляпа комерсиална система в Момбаса и алжирски комуникационен спътник. Тя знае, че някой е хвърлил едно око, но не може да го проследи.

Ако Хрома беше проследила набега, който Боби беше направил върху нейния лед, вече бяхме ходещи трупове. Но той сигурно беше прав, иначе тя щеше да ме е ликвидирала още по пътя ми обратно от Ню Йорк.

— Защо нея, Боби? Дай ми само един разумен довод…

Хрома: бях я виждал може би половин дузина пъти в „Джентълменът-Мухльо“. Може би посещаваше бедните от любопитство, или проверяваше доколко човешки са условията, условия, които не я интересуваха особено. Сладко малко сърцевидно личице, обграждащо най-отвратителния чифт очи, който си виждал някога. Откакто някой я помнеше, изглеждаше все на четиринайсет години, изстреляна далеч от каквото и да било подобие на нормален метаболизъм чрез някаква масивна програма от серуми и хормони. Беше най-отвратителният клиент, който улицата някога е произвеждала, но не принадлежеше вече на улицата. Хрома беше една от Момчетата, високопоставен член на местната върхушка на Синдиката. Говореше се, че е започнала като дилър, отдавна, когато още са се предписвали синтетични хипофизни хормони. Но вече не й се налагаше да се занимава кой знае колко с хормони. Сега тя притежаваше Дома със Сините светлини.

— Абсолютно си изкукал, Куайн. Кажи ми само един разумен довод за това да държиш подобно нещо на терминала си. Трябва да го забършеш, и то моментално…

— Разговор в „Мухльото“ — каза той, тръсвайки коженото яке. — Тъмния Мирон и Джейн Чернилката. Джейн, тя виси по всички секс-линии, разправяше, че знае къде отиват парите. Спореше с Мирон, че Хрома държи контролния пакет в Сините светлини, че не е просто подставено лице на Момчетата.

— „Момчетата“, Боби — казах аз. — Това е съществената дума тук. Способен ли си все още да го загрееш? Ние не си мешаме шапките с Момчетата, знаеш го, нали? Затова все още съществуваме.

— Затова все още сме бедни, партнер. — Той се отпусна на въртящия се стол пред терминала, разкопча ципа на комбинезона и почеса белите си кльощави гърди. — Но може би вече не задълго.

— Имам чувството, че това партньорство току-що се разпадна за постоянно.

Тогава той ми се ухили. Усмивката му беше абсолютно откачена, погребална и съсредоточена, и разбрах, че точно в момента изобщо не му пука от смъртта.

— Виж какво, — казах, — имам останали малко пари, знаеш ли? Що не ги вземеш и да хванеш тръбата до Маями, или коптер до Монтего Бей. Трябва ти почивка, човече. Да си внесеш малко акъл в действията.

— В действията ми, Джек, — отвърна той, тракайки нещо на клавиатурата, — никога не е имало толкова акъл, колкото в момента. — Неоновото молитвено килимче на екрана се развълнува и раздвижи, сякаш беше включена анимационна програма, и линиите на леда се люлееха с хипнотизираща честота, като жива мандала. Боби продължи да трака, и движението се забави; схемата излиня, стана по-малко сложна, превключване между две постоянни състояния. Екстра свършена работа, не мислех, че той все още е толкова добър.

— Сега — каза той. — Ето. Виждаш ли го? Чакай. Тук. И тук. И тук също. Лесно е да се пропусне. Това е то. Отваря се на всеки час и двайсет минути за експресно излъчване към комспътника им. Можем да живеем една година с това, което тя им плаща за седмица като такса за услугата.