Уильям Гибсон - Невромантик

— Тигърът заминава утре за Холивуд.

— И след това може би в град Чиба, нали? — Усмихнах се към него. Той не се усмихна в отговор. — Предложение ли си получил, Тигъре? Агент ли си си намерил?

— Просто пробвам — каза тихо той. След това стана и излезе. Каза бързо довиждане на Рики, но не и на мен.

— Очните нерви на този хлапак може да почнат да сдават за по-малко от шест месеца. Знаеш ли това, Рики? Тези Сендай са забранени в Англия, Дания, маса страни. Не можеш да замениш нервите.

— Ей, Джек, стига лекции. — Тя отмъкна един от кроасаните ми и захапа върха на едно от рогчетата му.

— Мислех, че съм ти съветник, дечко.

— Аха. Е, Тигърът не е голямо щракало, но всички знаят за Сендаите. Те са всичко, което той може да си позволи. Така че просто си опитва късмета. Ако намери работа, ще ги замени.

— С тези ли? — потупах каталога на „Цайс Икон“. — Много пари, Рики. Трябва да не си в ред, за да се хванеш на такава игра.

Тя кимна.

— Искам Икон.

— Ако ще ходиш при Боби, кажи му да мирува, докато не се обадя.

— Окей. Бизнес?

— Бизнес — казах. Всъщност лудост.

Изпих си кафето, и тя ми изяде и двата кроасана. След това я изпратих надолу до Боби. Обадих се петнайсет пъти, всеки път от различен уличен телефон.

Бизнес. Чиста проба лудост.

Всичко накуп ни отне шест седмици, за да подготвим изгарянето, шест седмици обяснения на Боби колко я обича. Работех колкото можех яко, стараейки се да се отърва от това.

Повечето бяха телефонни разговори. Всеки от петнайсетте ми начални и много заобиколни въпроса като че ли пораждаше петнайсет нови. Търсех определена услуга, която и аз и Боби си представяхме като част от реквизита на нелегалната икономика в света, но която надали имаше по повече от петима клиенти едновременно. Тази, която никога не се рекламира.

Търсехме най-големия покривач на крадено на света, някаква незадаваща въпроси пералня за пари, способна да изчисти до сухо милионен еднократен трансфер и след това да забрави за станалото.

Всички тези разговори накрая се оказаха безсмислени, защото този, който ме насочи къде да търся, беше Финландецът. Бях отишъл до Ню Йорк да купя нова „черна кутия“, иначе щеше да ни се наложи да си плащаме всичките тези разговори.

Поставих проблема пред него толкова хипотетично, колкото изобщо беше възможно.

— Макао — каза той.

— Макао?

— Фамилията Лонг Хъм. Борсови брокери.

Имаше дори телефона им. Търсиш ли покривач, питай друг покривач.

Хората на Лонг Хъм бяха толкова индиректни, че при тях идеята ми за незабележим подход изглеждаше като тактически ядрен взрив. Боби трябваше два пъти да хваща совалката до Хонг Конг, за да уреди всичко. Капиталите ни свършваха, и то бързо. Все още не знам поради какво най-много реших да действам с него; боях се от Хрома, и никога не съм си падал твърде много по това да стана богат.

Опитвах се да се убедя, че това да изгориш Дома със Сините светлини е добра идея, защото мястото е скапано и гнусно, но просто не можех да го приема. Не обичам Сините светлини, защото бях изкарал там веднъж адски депресираща вечер, но това не беше извинение за атакуването на Хрома. Всъщност наполовина предполагах, че ще умрем при опита. Дори с тази програма-убиец шансовете не бяха съвсем на наша страна.

Боби беше се заровил в писането на набора команди, които трябваше да пуснем точно в центъра на компютъра на Хрома. Това се очертаваше да го правя аз, защото Боби щеше да е затънал до гуша в удържането на руската програма от това да атакува директно за разрушаване. Беше прекалено сложна, за да можем да я пренапишем, така че се налагаше той да се опита да я удържи в продължение на двете секунди, които ми бяха нужни.

Сключих сделка с един уличен побойник на име Майлс. Той трябваше да следи Рики през нощта на изгарянето, да я държи под око и да ми дрънне по телефона в определен час. Бях му казал ако ме няма на телефона или не отговоря по точно определен начин, да я пипне и да я натовари на първата тръба за където и да било. Дадох му да й даде запечатан плик, с пари и бележка.

Боби всъщност не се беше замислил особено какво ще стане с нея, ако се издъним. Просто непрекъснато ми разправяше колко много я обича, къде ще отидат заедно и как ще изхарчат парите.

— Първо й купи „Цайс Икон“, човече. Това е, което иска тя. Говореше напълно сериозно за онази работа със симстима.

— Ей, — вдигна той очи от клавиатурата, — тя няма да има нужда да работи. Ще го направим, Джек. Тя ми е късметът. Вече никога няма да има нужда да работи.