Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Нямаш компания — каза тя от прозореца.

— Тоест как?

— Ти си нямаш компания, нали? Имам предвид че работиш за който те наеме.

— Така е.

— Не се ли плашиш понякога?

— Да, но не от това…

— Ние винаги сме си имали компанията. Баща ми казваше, че всичко с мен ще бъде окей, че просто отивам при друга компания…

— Ще бъдеш екстра. Бил е прав. Просто трябва да разбера какво става. След това ще те закарам където трябва да отидеш.

— В Япония ли?

— Където и да е.

— Бил ли си там?

— Да.

— Ще ми хареса ли?

— Защо не?

Тя отново замълча, и Търнър се концентрира върху пътя.

— Кара ме да сънувам — каза тя, когато той се наведе, за да включи фаровете. Гласът й едва се чуваше от турбината.

— Кое? — Той се правеше на зает с шофирането, внимавайки да не погледне към нея.

— Нещото в главата ми. Обикновено само когато спя.

— Да? — Той си спомни бялото на очите й в спалнята на Руди, треперенето, потока думи на език, който той не знаеше.

— Понякога и когато съм будна. То е като да съм се включила към кибердек, само дето съм свободна от мрежата, летя, и не съм сама там. Една друга нощ сънувах едно момче, той се беше протегнал и беше пипнал нещо, и нещото му причиняваше болка, и той не можеше да види, че е свободен, че просто трябва да се изскубне. И аз му го казах. И за секунда можех да видя къде е той, и това изобщо не приличаше на сън, просто една малка грозна стая с изцапан килим, и имах чувството, че той има нужда да се изкъпе, и усещах, че обувките му са лепкави отвътре, защото не носеше чорапи… Не приличаше на сън.

— Не?

— Не. Всички сънища са големи, големи неща, и аз съм голяма, и се движа заедно с другите…

Търнър внимателно изпусна дъх, когато екранолетът застърга бетонната рампа на магистралата, забелязвайки внезапно, че се е приближил твърде много до нея.

— Какви други?

— Умните. — Още мълчание. — Не хора…

— Много време ли прекарваш в киберпространството, Анджи? Имам предвид включена към кибердек?

— Не. Само в училище. Баща ми казва, че не е полезно за мен.

— Казва ли той нещо за тези сънища?

— Само че те стават все по-реални. Но никога не съм му казвала за другите…

— Искаш ли да ми кажеш? Може би това ще ми помогне да разбера, да узная какво трябва да правим…

— Някои от тях ми разказват разни неща. Истории. Едно време там нямало нищо, нищо не се е движело само, само данни и хора, които ги местят напред-назад. След това нещо се случило, и то… то се осъзнало. Това е цяла друга история, за това как е станало, за едно момиче с огледала пред очите и един мъж, който се боял да го е грижа за каквото и да било. Нещо, което мъжът направил, помогнало на цялото да се осъзнае… И след това то като че ли се разделило на различни части, и мисля, че частите са другите, умните. Но това е трудно да се разбере, защото те не го казват точно с думи…

Търнър усети косата на врата му да настръхва. Дълбоко в него нещо се надигаше, нагоре от потъналата информация от досието на Митчел. Парещият, изгарящ срам в коридора, мръсно кремави люспи боя, Кембридж, общежитията за специализанти…

— Къде си родена, Анджи?

— Англия. След това баща ми влезе в Маас, и се преместихме. В Женева.

Някъде във Вирджиния той изкара екранолета на посипаната с чакъл ивица край пътя и след това на изоставените ливади отстрани, и сухият летен прах се завъртя във вихрушка зад тях, когато той зави наляво, в борова горичка. Турбината изгасна, и машината се отпусна върху апроновата пола.

— Сега бихме могли да хапнем — каза той и се протегна назад за брезентовата мешка на Сали.

Анджи се измъкна от коланите и разкопча ципа на черната фланелка. Под нея носеше нещо стегнато и бяло, и гладката детинска загоряла плът се виждаше в деколтето над младите гърди. Тя взе чантата от него и започна да развива сандвичите, които Сали беше направила за него.

— Какво му има на брат ти? — попита тя и му подаде половин сандвич.

— Какво имаш предвид?

— Ами, нещо такова… Сали казва, че той непрекъснато пие. Нещастен ли е?

— Не знам — каза Търнър и се изви, раздвижвайки започналите да го болят врат и рамене. — В смисъл, че сигурно е, но не знам защо точно. Понякога хората просто затъват.

— Имаш предвид когато си нямат компания, която да се грижи за тях ли? — Тя отхапа от своя сандвич.

Той й хвърли поглед.

— Разпитваш ли ме?

Тя кимна с пълна уста. Преглътна.

— Мъничко. Знам, че много хора не работят за Маас. Никога не са работили, и никога няма да работят. Ти си един от тях, брат ти също. Руди май ми хареса, разбираш ли? Само дето изглеждаше толкова…