Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Добре ли си, човече? — Бушел отстъпи крачка назад. — Изглеждаш зле.

— Какво има в куфарчето, Бушел? — Раираният костюм изпука в юмрука му. Пръстите му бяха побелели и трепереха.

— По дяволите, Търнър. — Човекът се отскубна, стискайки куфарчето с две ръце. — Не бяха повредени. Само някаква дребна абразия на една от роговиците. Те принадлежат на Sense/Net. Беше вписано в договора й, Търнър.

Търнър се обърна настрани с черва, вързани на възел около осемте чаши чист скоч, и се опита да подтисне гаденето. И беше продължавал да се бори с него в течение на девет години, докато след тръгването си от холандеца всички спомени за него не го бяха открили, не бяха се стоварили върху него в Лондон, на Хийтроу, и той се беше навел, без да спира да крачи по коридора, и беше повърнал в едно синьо пластмасово кошче за боклук.

— Хайде, Търнър, — каза Вебер, — напъни се сега. Покажи ни как се правят тия работи. — Модулът отново започна да се влачи напред през катранената миризма на храсталаците.

— Готовност тук — обади се Рамирес. Гласът му беше далечен и спокоен.

Търнър докосна гърления микрофон:

— Пращам ти малко компания. — Дръпна пръста си от микрофона. — Натан, време е. Ти и Дейвис, обратно в бункера.

Дейвис отговаряше за импулсния предавател, единствената им връзка с Хосака извън мрежата. Натан беше спецът по ремонтите. Линч търкаляше последната от велосипедните гуми в храстите зад паркинга. Вебер и Комптън бяха коленичили до модула и прикрепяха линията, която свързваше хирурзите от Хосака с биомонитора Сони в командния пункт. С махнати колела, надигната и подравнена на четирите крика, преносимата неврохирургия напомняше на Търнър пак за онзи френски модул за почивка. Това беше станало много по-късно, четири години след като Конрой го беше наел на работа в Лос Анджелос.

— Как върви? — попита Сътклиф чрез връзката.

— Екстра — отговори Търнър, докосвайки микрофона.

— Сам съм тук — каза Сътклиф.

— Комптън, — каза Търнър, — Сътклиф има нужда от помощта ти за покриване на периметъра. Ти също, Линч.

— Лошо — обади се Линч от тъмното. — Надявах се, че ще мога да гледам акцията.

Ръката на Търнър беше върху дръжката на Смит & Уесъна под отворената предница на парката. Ако Линч беше човекът на Кони, той щеше да иска да бъде тук. Или в бункера.

— Хайде, Линч.

— Майната му — каза Линч. — Наоколо няма никой, и ти го знаеш. Ако не ме искаш тук, ще ида там и ще гледам Рамирес…

— Добре — каза Търнър и измъкна пистолета, натискайки копчето, което активираше ксеноновия прожектор. Първият тяснолъчев блясък от ярка като обеден ден ксенонова светлина мярна усукан сагуаро. Иглите му бяха като кичури сива козина в безжалостния лъч. Вторият освети черепа на катарамата на колана на Линч, запечатвайки го в кръгче с рязко очертани краища. Звукът на изстрела и звукът на куршума, взривяващ се при удара, бяха неразделими, вълни от сътресение, разширяващи се като невидими кръгове навън над равната тъмна местност като гръмотевица.

В първите няколко секунди след това нямаше никакви звукове, дори и прилепите и бръмбарите бяха затихнали в очакване. Вебер се беше проснала в храсталаците, и той някак си я усещаше там, знаеше, че оръжието й е извадено и стои без да трепне в тези кафяви, умели длани. Нямаше представа къде ли е Комптън. След това гласът на Сътклиф задраска откъм слушалката по основата на мозъка му:

— Търнър, какво беше това?

Светлината на звездите беше достатъчна, за да различи Вебер. Беше седнала, пистолетът беше в ръцете й, лактите й опрени на коленете.

— Той беше човекът на Конрой — каза Търнър, отпускайки Смит & Уесъна.

— Исусе Христе — каза тя. — Аз съм човекът на Конрой.

— Той имаше канал за връзка. Виждал съм го преди.

Тя трябваше да го повтори пак.

Гласът на Сътклиф в главата му, след това Рамирес:

— Превозът ти пристига. На осемдесет километра и приближава… Всичко друго изглежда чисто. Някакъв товарен самолет на двайсет километра на югоизток, казва Джейлин, без хора, точно по курса си. Нищо друго. За кво, по дяволите, вряка Сът? Натан казва, че е чул изстрел. — Рамирес се беше жакнал, и повечето от сензориума му беше погълнат от изхода на Маас-Неотековия кибердек. — Натан е готов за първия импулс…

Търнър чуваше как самолетът се приближава, намалявайки скоростта за кацане на магистралата. Вебер беше станала и вървеше към него с пистолета в ръка. Сътклиф отново непрекъснато задаваше същия въпрос.