Уильям Гибсон - Нулев брояч

Усети втората експлозия през подметките на обувките си, и видя идиотската усмивка върху буцата пластичен експлозив, която стоеше върху дека на Рамирес. Нямаше блясък, само звук и блъсването от ударната вълна през бетона на паркинга.

И след това беше в кокпита, вдишвайки миризмата на нова кола, идваща от дълговерижни мономери, познатият му аромат на последна дума на технологията, и момичето беше зад него, тромава кукла, увиснала в прегръдката на анти-г-мрежата, за която Конрой беше платил на търговеца на оръжия да бъде инсталирана зад тази на пилота. Самолетът трепереше като жив; пъхвайки се по-дълбоко в собствената си мрежа, Търнър заровичка за интерфейсния кабел, намери го, откъсна микрософтчето от куплунга си и включи там кабела.

Умението блесна в него като електронна игра, и той се втурна напред на крилата на самолета, усещайки как променливата им геометрия се пренастройва за излитане, докато капакът на кабината се спускаше на серводвигателите си. Анти-г мрежата се изду около него, притискайки крайниците му неподвижно, заедно с пистолета в ръката му.

— Давай, гадино.

Но самолетът вече знаеше, и силата на гравитацията го притисна надолу, в мрака.

— Изгубихте съзнание — каза самолетът. Електронният му глас напомняше леко този на Конрой.

— За колко време?

— Тридесет и осем секунди.

— Къде сме?

— Над Нагос. — Главният екран светна, дузина постоянно променящи се числа под опростена карта на Аризона, линията Сонора.

Небето побеля.

— Какво беше това?

Мълчание.

— Какво беше това?

— Сензорите съобщават за експлозия — каза самолетът. — Магнитудът предполага тактическа ядрена бомба, но нямаше електромагнитен импулс. Мястото на взривяване беше точката на нашето излитане.

Белият блясък избледня и изчезна.

— Прекрати курса — каза Търнър.

— Прекратен. Нов курс, моля.

— Добър въпрос — каза Търнър. Не можеше да обърне главата си, за да погледне към момичето зад него. Чудеше се дали е още жива.

Марли сънуваше Ален, тъмнина и поле от диви цветя, и той я милваше по главата, след това погали врата й и го пречупи. Тя лежеше неподвижно, но знаеше какво прави той. Той я разцелува цялата, след това взе парите й и ключовете от стаята й. Звездите бяха огромни, увиснали над полето от цветя, и тя все още усещаше дланите му на шията си…

Събуди се в пропитата с миризма на кафе сутрин и видя квадрати слънчева светлина, нашарили книгите по масата на Андреа, чу успокояващо познатата сутрешна кашлица на Андреа, когато тя запали първата за деня цигара от предната дюза на газовия котлон. Отърси се от мрачните тонове на съня и седна на кушетката на Андреа, насъбирайки тъмночервеното одеало около краката си. След Гнас, след полицията и репортерите тя никога не го беше сънувала. Или ако беше, предполагаше че някак е цензурирала сънищата, изтривала ги е от себе си, преди да се събуди. Потрепера, въпреки че вече беше топло утро, и отиде в банята. Не искаше повече да сънува Ален.

— Пако ми каза, че Ален е бил въоръжен, когато се срещнахме — каза тя, когато Андреа й подаде синята емайлирана чаша с кафе.

— Ален въоръжен? — Андреа раздели на две омлета и избута половината върху чинията на Марли. — Ама че абсурдна идея. Ще е като… като въоръжен пингвин. — И двете прихнаха.

— Ален не е този тип — продължи Андреа. — Той ще си простреля крака по средата на поредната страстна декларация относно изкуствата и размера на сметката за вечерята. Той е просто едно голямо лайно, макар че надали казвам нещо ново. Ако бях на твое място, бих се безпокояла малко повече от този Пако. Защо си толкова убедена, че той непременно работи за Вирек? — Тя си отряза от омлета и се протегна за солта.

— Видях го. Беше там, във Вирековия конструкт.

— Видяла си само едно изображение, изображение на дете, което само прилича на този човек.

Марли гледаше как Андреа яде своята половина от омлета, докато нейната изстиваше в чинията. Как можеше да обясни усещането, което изпитваше, докато се отдалечаваше от Лувъра? Убеждението, че нещо я обкръжава, че я наблюдава със спокойна прецизност, че тя е станала фокус на поне част от Вирековата империя.

— Той е много богат човек — започна тя.

— Вирек? — Андреа остави ножа и вилицата в чинията и взе кафето си. — Съгласна съм. Ако се вярва на журналистите, той е най-богатият човек в света, и точка. Богат колкото някои дзайбацута. И точно тук е номерът: той представлява ли личност? В смисъла, в който си ти, или пък аз? Не. Смяташ ли да го ядеш това?