Уильям Гибсон - Нулев брояч

Тя остави Брауна на ниската маса до кушетката и отиде до телефона на Андреа с намерението да провери колко е часът. Имаше среща с Пако в един, за да обсъдят начина на плащане на Ален. Ален й беше казал, че ще й звънне у Андреа в три. Когато набра телефона на „Точно време“, по екрана пробяга автоматично резюме на спътниковите новини: совалка на JAL се беше разпаднала при обратно навлизане в атмосферата над Индийския океан, следователи от Столичната ос Бостън-Атланта са били изпратени да огледат мястото на брутално и очевидно безсмислено бомбардиране на блок в западнало жилищно предградие на Ню Джърси, милиционери наблюдават евакуацията на южния квадрант на Ню Бон след откриването при строителство на две неексплодирали ракети от времето на войната, за които се смята, че може да са въоръжени с биологични бойни глави, официални източници в Аризона отричат обвиненията на Мексико за взривяване на малко ядрено устройство близо до границата при Сонора… Докато тя гледаше, резюмето започна отначало и симулацията на совалката отново започна огнената си смърт. Марли поклати глава и натисна бутона. Беше обяд.

Беше дошло лятото, небето над Париж беше горещо и синьо, и тя се радваше на миризмата на топъл хляб и черен тютюн. Чувството, че я наблюдават, беше отслабнало, докато вървеше от метрото към адреса, който Пако й беше дал. Фобург Ст. Хоноре. Адресът й беше смътно познат. Галерия, помисли си тя.

Да. На Робертс. Собственикът беше американец, който притежаваше три галерии и в Ню Йорк. Скъпа, но вече не особено шик. Пако чакаше пред огромен панел, върху който бяха наслоени под дебел неравен слой политура стотици малки квадратни фотографии от типа, правен от някои много стари фотоапарати по гарите и автобусните спирки. Като че ли на всички имаше млади момичета. Тя автоматично отбеляза името на художника и заглавието на произведението: Прочети ни Книгата с Имената на Мъртвите.

— Предполагам, че разбираш този тип произведения — каза испанецът с неудоволствие. Той носеше скъп син костюм, скроен в парижки бизнес-стил, широка бяла риза и вратовръзка в английски стил, вероятно от Шарве. Сега изобщо не приличаше на сервитьор. През рамото му имаше преметната чанта от италиански каучук.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Имената на мъртвите. — Той кимна към панела. — Продавали сте такива неща.

— Какво точно не ти е ясно?

— Понякога имам чувството, че това, тази култура, е трик. Номер. През целия си живот съм служил на Сеньор, в един облик или друг, разбираш ли? И работата ми не е била лишена от неговото удовлетворение, от моментите му на триумф. Но никога не съм усещал някаква удовлетвореност, когато ме е намесвал в бизнеса с изкуство. Той сам по себе си е богатство. Светът е пълен с много красиви неща. И въпреки всичко Сеньор преследва… — Той сви рамене.

— Тогава ти си знаеш какво харесваш. — Тя му се усмихна. — Защо избра тази галерия за нашата среща?

— Агент на Сеньор е купил една от кутиите тук. Не сте ли прочели описанията, които ви дадохме в Брюксел?

— Не — каза тя. — Това може да попречи на интуицията ми. Хер Вирек ми плаща за интуицията ми.

Той повдигна вежди.

— Ще ви представя на Пикар, мениджъра. Може би той може да направи нещо за тази ваша интуиция.

Той я поведе през залата, през една от вратите. Посивяващ едър французин в измачкан кадифен костюм говореше по телефона. Тя забеляза на екрана на телефона колони букви и цифри. Цените за деня на пазара в Ню Йорк.

— А, — каза човекът, — Естевес. Моля да ме извините. Само за момент. — Той се усмихна извинително и се върна към разговора. Марли разгледа цените. Полок отново падаше. Предполагаше, че това е аспектът на изкуството, който тя разбира най-трудно. Пикар, ако това беше името на човека, говореше с някакъв брокер в Ню Йорк, уреждайки закупуването на известен брой „точки“ от работите на определен художник. „Точка“ можеше да се дефинира по много различни начини в зависимост от това за какво се използваше, но беше почти сигурно, че Пикар никога няма да види работите, които купува. Ако художникът имаше достатъчно добро положение, беше много вероятно да са заключени някъде в някой сейф, където никой не ги вижда. След дни или години Пикар можеше да вдигне същия този телефон и да нареди на брокера да продава.

Галерията на Марли беше продавала оригинали. От това се печелеше сравнително малко, но в него имаше някаква вътрешна привлекателност. И, разбира се, имаше шанс един ден да ти излезе късметът. Тя беше убедила себе си, че наистина е имала голям късмет, когато Ален беше уредил фалшифицирания Корнел да се появи като чудесна случайна находка. Корнел стоеше на видно място по масите на брокерите, и неговите „точки“ бяха много скъпи.