Уильям Гибсон - Нулев брояч

— Но той ще види, че не съм там — каза тя. — Ако изключа екрана, ще стане подозрителен.

— Няма да го види. Генерирали сме цифрово изображение на лицето ви и съответния фон. Ще го включим към камерата на този телефон. — Той извади елегантен модулен апарат от чантата и го постави пред нея. Тънък като хартия поликарбонов екран тихо се разви от горната част на апарата и мигновено се втвърди. Тя беше гледала веднъж как пеперуда се появява на този свят, и беше виждала трансформацията на съхнещите й криле.

— Как се прави това? — попита тя и докосна изпробващо екрана. Беше като тънък лист стомана.

— Един от новите варианти поликарбон, от новите продукти на Маас…

Телефонът измърка дискретно. Той го постави по-внимателно пред нея, отстъпи откъм другата страна на масата и каза:

— Позвъняването ви. Помнете, в къщи сте си! — След това се протегна и докосна покрито с титан копче.

Лицето и раменете на Ален изпълниха малкия екран. Изображението имаше мътен, зле осветен вид, като от телефонен автомат.

— Добър ден, скъпа — каза той.

— Здрасти, Ален.

— Как си, Марли? Вярвам, че си намерила парите, за които говорехме? — Тя забеляза, че той носи някакво яке, тъмно, но не можеше да различи подробностите. — Твоята съжителка май има нужда от уроци по разтребване — добави той и се опита да погледне през рамото й.

— Ти никога през живота си не си разтребвал стая — каза тя.

Той сви рамене и се усмихна.

— Всеки има своите дарби. Налице ли са парите ми, Марли?

Тя погледна към Пако, който кимна.

— Да, разбира се.

— Това е чудесно, Марли. Великолепно. Имаме само един малък проблем. — Той все още се усмихваше.

— И какъв е той?

— Моите информанти удвоиха цената си. Съответно аз трябва да удвоя моята.

Пако кимна. Той също се усмихваше.

— Много добре. Ще трябва да питам, разбира се… — Гадеше й се от него. Искаше й се да се махне от телефона.

— И те, разбира се, ще се съгласят.

— Къде да се срещнем тогава?

— Ще ти звънна пак в пет — каза той. Изображението му се сви до синьо-зелена точка, която после също изчезна.

— Изглеждате изморена — каза Пако, свивайки екрана и слагайки телефона обратно в чантата си. — Изглеждате по-възрастна, когато разговаряте с него.

— Наистина ли? — Без да знае защо, пред очите й беше панелът от галерията на Робертс, всичките тези лица, Прочети ни Книгата с Имената на Мъртвите. Всички Марлита, помисли си тя, всички момичета, която тя беше била през дългия сезон на младостта си.

— Ей, калтак. — Рия го сръга не особено нежно в ребрата. — Размърдай си задника.

Той се надигна, борейки се с бродирания юрган, с полуоформените очертания на неизвестни врагове. С убийците на майка му. Оказа се в стая, която не си спомняше, която би могла да бъде където и да е. Голям брой огледала със златисти пластмасови рамки. Мъхести пурпурни тапети. Беше виждал Готици да си декорират стаите по този начин, когато можеха да си го позволят, но беше виждал и родителите им да оборудват цели блокове в този стил. Риа метна вързоп дрехи върху темперопора и пъхна ръцете си в джобовете на черното си кожено яке.

Розово-черните квадрати на одеалото се бяха омотали около кръста му. Той погледна надолу и видя сегментираната стоножка, потънала в един пръст дебела издутина от свежа розова ръбцова тъкан. Бийвър беше казал, че тя ускорява заздравяването. Той докосна розовата нова тъкан внимателно с върха на пръста си — беше чувствителна, но поносимо. Погледна нагоре към Риа.

— Размърдай си ти задника върху това — каза той и й показа среден пръст.

Те се гледаха един друг в продължение на няколко секунди над вдигнатия пръст на Боби. След това тя се разсмя.

— Окей, печелиш. Няма да те човъркам повече. Взимай обаче тези дрехи и ги нахлузвай. Все трябва нещо от тях да ти става. Лукас скоро ще бъде тук, за да те вземе, а той не обича да го карат да чака.

— Тъй ли? Че той има фасон на много спокоен тип. — Той започна да се рови в купчината дрехи, бутвайки настрана черна фланелка с кашмирова рисунка, отпечатана в излиняло от прането златно, червена сатенова риза с ивици бяла изкуствена кожа надолу по ръкавите, нещо като черно трико със страни от полупрозрачен материал…

— Хей, откъде ги изрови тия неща? Не мога да нося такива гадости.

— На малкия ми брат са — каза Риа. — От миналата година, и по-добре си обличай белия задник, докато Лукас не е дошъл тук долу. Ей, това е мое — дръпна тя трикото, като че ли Боби се готвеше да го отмъкне.