Уильям Гибсон - Нулев брояч

Беше влязъл в хотелския бар, градина-джунгла, представляваща продължение на фоайето на хотела, и беше седнал сам на една от покритите със стъкло масички. Бледен мъж с щръкнала бяла, обезцветена коса прекоси бара с чаша във всяка ръка. Светлата му кожа беше изпъната върху ъгловати черти и високо чело; носеше добре пасваща му военна риза, дънки и кожени сандали.

— Ти си охраната на тези от симстима — беше казал бледният мъж, оставяйки едната чаша пред Търнър. — Алфредо ми каза. — Алфредо беше единият от барманите.

Търнър погледна нагоре към него. Онзи изглеждаше трезвен и като че ли беше събрал в себе си цялата увереност на света.

— Не помня да са ни запознавали — каза Търнър, без да приеме предложеното му питие.

— Няма значение — каза Конрой. — И двамата играем една и съща игра. — Той седна.

Търнър зяпна. Притежаваше осанка на бодигард, в него имаше нещо неспокойно и внимателно, и много малко странници се осмеляваха да нарушат толкова небрежно личното му пространство.

— Знаеш ли, — каза човекът по начин, по който някой би коментирал представянето на отбор без много късмет през този сезон, — сеизмиците, които използваш, реално не вършат работа. Срещал съм хора, които могат да влязат там вътре, да изядат хлапетата ти за закуска, да изхвърлят костите в боклука и да излязат обратно, подсвирквайки си. Тези датчици ще кажат, че нищо не се е случило. — Той отпи от чашата си. — Имаш обаче отличен за желанието. Разбираш си от работата.

Фразата „да изхвърлят костите в боклука“ преля чашата. Търнър реши да изкара навън бледия мъж на разговор.

— Гледай, Търнър, там е твоята дама номер едно. — Мъжът се усмихна на Джейн Хамилтън, която му върна усмивката. Сините й очи бяха чисти и перфектни, всеки ирис беше обкръжен от миниатюрните златни букви, оформящи знака на Цайс-Икон. Търнър замръзна за миг в нерешителност. Звездата беше близко, твърде близко, а бледият мъж се надигаше.

— Радвам се, че те срещнах, Търнър — каза той. — Рано или късно ще се съберем заедно. Приеми един съвет относно тези сеизмици: подсигури ги със зона от аларми. — Мъжът се обърна и се отдалечи. Мускулите му се движеха плавно под блестящия плат на тъмната му риза.

— Това е чудесно, Търнър — каза Хамилтън, заемайки мястото на странника.

— Да? — Търнър гледаше как мъжът се изгуби в бъркотията в претъпканото фоайе сред туристите с розови лица.

— Ти като че ли изобщо не разговаряш с хората. Винаги изглеждаш като че ли ги разработваш и изготвяш рапорт. Радвам се да видя, че се променяш и че си намираш приятели.

Търнър я погледна. Тя беше на двайсет години, четири години по-млада от него, и изкарваше към девет негови годишни заплати на седмица. Беше руса, косата й беше късо подстригана за ролята, силно загоряла, и изглеждаше като осветена от лампи със слънчева светлина отвътре. Сините очи бяха нечовешки перфектни оптични инструменти, отгледани в биована в Япония. Беше едновременно актриса и камера, очите й струваха няколко милиона Нови йени, и в йерархията на Sense/Net беше далеч от върха.

Той седя с нея в бара, докато тя изпи две чаши, след това я изпрати обратно до бунгалата.

— Какво би казал да влезеш за по още едно, а, Търнър?

— Не — отговори той. Това беше втората вечер, когато тя му го предлагаше, и той усещаше, че ще бъде последната. — Трябва да проверя сеизмодатчиците.

По-късно тази нощ той звънна до Ню Йорк за телефона на фирма в Мексико Сити, която да може да му достави аларми за периметъра на бунгалата.

Но една седмица по-късно Джейн и още трима, половината актьори от серията, бяха мъртви.

— Готови сме да избутаме медиците — каза Вебер. Търнър забеляза, че тя носи кафяви кожени ръкавици с по един пръст. Беше сменила слънчевите очила с очила за стрелба и на колана й имаше пистолет. — Сътклиф наблюдава периметъра с камерите. Ще са ни нужни всички останали, за да избутаме тая тенекия през храсталаците.

— И аз?

— Рамирес казва, че не може да върши никаква физическа работа точно преди включване. Мен ако питаш, той е просто едно ситно мързеливо лосанжелоско лайно…

— Не, — каза Търнър, ставайки от мястото си на камъка, — той е прав. Ако си изкълчи китката, ще я закъсаме. Дори нещо толкова малко, че той да не го усеща, може да повлияе на скоростта му…

Вебер сви рамене.

— Добре. Е, той в момента си е в бункера, мие си ръцете с последната ни вода и си тананика нещо, така че всичко би трябвало да е идеално наред.

Когато стигнаха до операционната, Търнър автоматично преброи хората. Седем. Рамирес беше в бункера; Сътклиф беше някъде в сгуробетонното мазе, наблюдавайки камерите-пазачи. Линч носеше лазер Щайнер-Оптик, преметнат през дясното му рамо, компактен модел със сгъваем приклад, вградени батерии, образуващи дебела дръжка под сивата титанова кутия, служеща на лазера като дуло. Натан носеше черен комбинезон, черни парашутистки ботуши, покрити със светъл прах, и на шията му висяха обемисти очила „фасетно око“ с електронно усилване на образа. Търнър свали мексиканските си слънчеви очила, пъхна ги в нагръдния джоб на синята работна риза, и закопча деколтето й.