Вернор Виндж: Краят на дъгата

Отиде до бойниците и погледна надолу. Ако блокираше туристическата информация, можеше да види товарното пристанище на километър оттук. Беше пълно с товарни контейнери и в него непрекъснато цареше хаос. Ако използваше държавните си правомощия, можеше да разгледа товара и дори сертификатите за сигурност, които потвърждаваха, че в контейнерите няма зарази или радиоактивни материали. Системата беше доста добра и бе разпространена почти по целия свят. Беше резултат от дългогодишни страхове, технологичен напредък и компромиси на тема лична свобода. Модерните системи за сигурност през повечето време дори работеха. Не бяха губили голям град от повече от пет години. Цивилизованият свят процъфтяваше, а беззаконието и престъпността намаляваха.

Кейко, Гюнберк и Алфред знаеха със сигурност, че подобен оптимизъм е неоправдан.

Ваз погледна кулите отвъд пристанището. Определено ги нямаше предния път, когато беше посетил Барселона. В края на миналия век управниците на развитите държави бяха разбрали, че успехът не зависи от това да имаш най-огромните армии, най-много природни ресурси или най-развита индустрия. В модерния свят напредъкът идваше от това да имаш възможно най-образованото население и да му предоставиш творческа свобода.

Но тази утопия се състезаваше с унищожението.

През двадесети век само две нации разполагаха със силата да унищожат света. Човешката раса бе оцеляла предимно на късмет. Към края на века вече имаше десетина държави, способни да унищожат цивилизацията, но дотогава Великите сили се бяха повразумили. Никоя държава не беше толкова луда, че да взриви света, а малкото варварски изключения бяха премахнати със средства, които караха земята да блести нощем.

В днешно време технологиите за масово унищожаване бяха толкова евтини, че можеха да си ги позволят дори дребни култове и криминални организации. Това беше по специалността на Кейко Мицури. Въпреки че операциите й бяха засекретени, тя бе спасила живота на милиони хора.

А надпреварата продължаваше. Човешката креативност продължаваше да води до неочаквани последици. Имаше десетки проекти, които можеха да сложат смъртоносно оръжие в ръцете на всеки желаещ.

Алфред отиде до оръдието и плати таксата с небрежно махване с ръка. Наведе се над топлия метал и загледа морето, представяше си по-прост живот.

Горкият Гюнберк. Беше схванал нещата на обратно. ТДМВ технологията нямаше да е край на всичко. В правилни ръце тя беше единственото нещо, което можеше да разреши съвременния парадокс — да обуздае човешката креативност, без да унищожи света. Всъщност това бе единствената надежда на човечеството да оцелее през двадесет и първи век. „А в Сан Диего аз съм толкова близо до успеха.“ Проектът беше започнал преди три години, но истинските резултати се бяха появили едва преди година. Опитът на футболния мач беше много успешен, а след година щяха да постигнат още по-голям контрол. Скоро щеше да може да разпространи заразата по цели народи и да излъчи няколко универсални предавания. Тогава щеше да контролира всичко и за първи път в историята светът щеше да е под зрял надзор.

Такъв беше планът, но тази неочаквана издънка го застрашаваше. „Хубавото е, че Гюнберк се обърна към мен за помощ!“ Алфред се беше потрудил доста, за да открие „Господин Заек“. Човекът определено бе неопитен и точно толкова егоистичен, колкото предполагаше Браун. Значи можеха да го контролират. „Аз мога да го контролирам.“ Алфред възнамеряваше да го захрани с достатъчно дезинформация и накрая нито Заекът, нито колегите от разузнаването щяха да разберат, че са изиграни. А след това Алфред щеше да продължи с това, което можеше да се окаже последната надежда на човечеството.

Покатери се на оръдието. Беше доволен. Управниците на Барселона бяха вложили доста пари във възстановяването на тези артефакти. Вечерното представление сигурно щеше да е много зрелищно. Той погледна графика си и реши да остане още няколко часа.

Робърт Гу трябваше да е мъртъв. Знаеше го със сигурност. Умираше от доста време, въпреки че не можеше да си спомни откога. Виждаше само неясни очертания, но това нямаше значение, тъй като и без това Лена държеше светлините намалени. Известно време носеше някакви неща в ушите, но те бяха малки и постоянно се износваха и се губеха. С радост се отърва от тях. След това звуците се превърнаха в неясно мрънкане, но понякога чуваше оплакванията на Лена. За бога, тя дори го придружаваше до тоалетната. Единственото, което искаше той, беше да си отиде у дома, но Лена не му позволяваше. Ако това въобще беше Лена. Която и да беше, не се държеше много любезно. „Просто искам да си ида вкъщи…“