Но въпреки всичко той не умря. Светлините ставаха все по-ярки, въпреки че още бяха размазани. Наоколо имаше хора и гласове, които му напомняха за вкъщи. Говореха му, сякаш очакваха, че ще разбере.
Преди, когато чуваше само мрънкане, нещата бяха по-добре. Сега го болеше навсякъде. Понякога го водеха на доктор и болката ставаше още по-лоша. Някакъв човек се представяше за негов син и му обясняваше, че си е у дома. Понякога го извеждаха навън, за да усети слънцето и да послуша птичките. Това в никакъв случай не беше вкъщи. Робърт Гу добре си спомняше снежните Планини, които се виждаха от техния двор в Бишоп, Калифорния. Това място нямаше нищо общо с у дома.
Но въпреки че това не беше домът му, малката му сестра беше тук. Кара Гу беше тук и преди, когато всичко беше неясно и размазано, но се държеше настрани. Сега беше различно. В началото просто долови звънливия й и глас, точно като камбанките, които майка им окачваше на верандата. Един ден той стоеше във вътрешния двор и слънцето сякаш изглеждаше по-ярко и топло. Дори размазаните картини бяха придобили цвят. Гласът на Кара го питаше „Робърт това“ и „Робърт онова“, когато…
— Робърт, искаш ли да се разходим?
— Какво? — Езикът му беше надебелял и лепкав. Внезапно му хрумна, че може би не е говорил от много отдавна. А имаше нещо още по-странно. — Коя си ти?
За момент настъпи тишина, сякаш този въпрос беше задаван многократно.
— Робърт, аз съм Мири, твоята.
Той протегна ръка.
— Ела по-близо. Не те виждам.
Силуетът се приближи и закри слънчевата светлина. Той успя да различи правата черна коса и кръглото личице, което го гледаше с усмивка, сякаш е най-страхотният човек на света. Това наистина беше малката му сестра.
Робърт посегна и хвана топлата й ръка.
— О, Кара, толкова се радвам да те видя. — Това не беше неговият дом, но може би бе някъде наблизо.
— Аз… също се радвам да те видя, Робърт. Искаш ли да се разходим из квартала?
— Да, ще е чудесно.
След това нещата се развиха бързо. Кара направи нещо, столът му се завъртя и отново стана тъмно. Бяха вътре в къщата и тя се суетеше около него, търсеше му шапка. Разбира се, не пропусна да го подразни — попита го дали му се ходи до тоалетната. Робърт усещаше, че мъжът, който претендираше да е негов син, ги наблюдава отстрани.
А след това излязоха на улицата. Кара вървеше до инвалидната количка, докато го тикаха по пустата улица, от двете и страни имаше високи тънки дървета… палми. Това не беше Бишоп, но пък сестра му беше до него и беше послушна. Малката Кара беше добро дете, но често правеше бели и той я гонеше из цялата къща. Робърт се усмихна, зачуди се колко ли ще продължи послушанието й този път. Тя сигурно мислеше, че е болен. Той се опита неуспешно да се завърти на стола. Може би наистина беше болен.
— Виждаш ли? Ето там е къщата на семейство Смитсън. Дойдоха от Гуам преди месец. Според Боб имат пет… опа, не бива да говоря за това. А в онази къща на ъгъла живее приятелят на командира на базата. Обзалагам се, че до края на годината ще се оженят… А, ето няколко хлапета от училище, не искам да говоря с тях. — Количката внезапно зави и влязоха в една странична уличка.
— Чакай! — Робърт се опита да се извърти. Може би тези деца му бяха приятели! Кара пак го дразнеше. Той се отпусна на стола. Миришеше на мед, над тях бяха надвиснали храсти. — Ти на това разходка ли му викаш? Нищо не виждам.
— Сериозно? — Тя се изкикоти. — Не се притеснявай, Робърт. Ще ти оправим очите.
— Просто ми дай очилата, Кара. — Може би ги беше скрила някъде.
Имаше нещо в сухия вятър и блестящата светлина, нещо, което го караше да се пита какво прави в тази инвалидна количка. Подкараха го по някакви улички, Кара продължаваше да се суети около него.
— Топло ли ти е, Робърт? Да ти махна одеялото. Дай да ти наглася шапката, че слънцето ти блести в очите.
Къщите свършиха и се озоваха на ръба на стръмен склон. Кара твърдеше, че насреща имало планини, но Робърт виждаше само жълто-кафяво петно. Това нямаше нищо общо с върховете, които опираха в небето над Бишоп, Калифорния.
След това се прибраха. Стаята беше тъмна както винаги. Кара каза, че имала да учи, и изчезна. Робърт нямаше да учи. Мъжът се опитваше да го нахрани. Все още се представяше за негов син, но пък беше твърде голям. Последва ново срамно посещение на тоалетната и най-после го оставиха на мира в мрака. Тези хора дори нямаха телевизор. Всичко беше тъмно и тихо.
„Би трябвало да ми се спи.“ Имаше смътни спомени за множество вечери, в които бе заспивал, след като го нахранеха. А след това се будеше и ходеше през странни стаи, опитваше се да намери дома си. Спореше с Лена. Тази вечер беше… различна. Все още бе буден. Мислеше за нещата, които се бяха случили. Може би защото отчасти си беше вкъщи. „Кара.“ Е, не беше намерил къщата на родителите си на улица Кромби и спалнята, която гледаше към стария бор, с къщичката, която си беше направил в клоните му. Но поне сестра му беше тук. Мислите му пълзяха бавно. В другия край на стаята една бледа лампа разпръсваше леко сумрака. Мъжът стоеше до стената и говореше с някого, но Робърт не виждаше с кого.
Читать дальше