Вернор Виндж - Краят на дъгата

Кейко въздъхна.

— По дяволите, през целия си живот съм се борила с култове. Смятах, че големите нации са превъзмогнали повечето ужасии, но явно ще се окаже, че греша.

— Ако сме прави за тези лаборатории и не успеем да се справим… това може да значи край на историята. Може да се окаже край на битката между доброто и злото. — Гюнберк поклати глава и отново се върна към действителността. — А ни се налага да работим с някакъв проклет заек.

— Проучих досието на Заека, Гюнберк. Смятам, че той ще се справи по един или друг начин. Ще ни достави вътрешна информация или ще създаде достатъчно хаос — без да ни издава, — така че всяко зло да изплува на повърхността. Ако опасенията ни са верни, ще разполагаме с доказателства, така че ние, плюс Китай и дори незамесените американци, да можем да прекратим това. — Превантивните атаки срещу велика сила бяха рядкост, но прецеденти имаше.

Тримата се умълчаха и Ваз се заслуша в глъчката над препълнения площад. От последното му идване в Барселона бяха изминали доста години… Най-накрая Гюнберк кимна.

— Ще препоръчам на началниците си да продължим.

От другата страна на масата кристалният образ на Кейко помръдна и зазвънтя. Тя беше специалист по социология и нейният екип не беше толкова секретен като тези на Ваз и Браун, но пък може би щеше да засече нещо, което те бяха пропуснали.

— В американското разузнаване има доста свестни хора. Хич не ми се иска да действаме зад гърба им, но ситуацията е необикновена. Съгласна съм да продължим с План Заек, но при едно условие. Гюнберк, ти се страхуваш, че сме наели некомпетентен човек. Алфред го е проучил по-подробно и смята, че талантът му е достатъчен… но какво ще стане, ако и двамата грешите?

— По дяволите! — възкликна Гюнберк. Алфред предположи, че двамата си разменят съобщения.

— Да, какво ще стане, ако Заекът е много по-компетентен, отколкото смятаме. Ако е така, той би могъл да отвлече операцията или дори да се съюзи с врага. Ако ще продължаваме, трябва да разработим предпазен план за неутрализиране на Заека. Ако той се превърне в заплаха, трябва да сме готови да говорим с американците. Съгласни ли сте?

— Я — отвърна Гюнберк на немски.

— Разбира се — каза Алфред.

Кейко и Гюнберк поседяха още малко, но истинската маса за кафе на Карсар де Сардениа не беше място за виртуални туристи. Сервитьорът продължаваше да се върти и непрекъснато да пита Алфред дали не иска нещо. Те си плащаха маса за трима, но наоколо имаше тълпи истински хора, които чакаха за място, така че колегите на Ваз скоро си тръгнаха. Гюнберк имаше предостатъчно работа. Трябваше да прекрати разследването на ЦББ и да пусне дезинформация за врага и обикновените потребители. Междувременно в Токио Кейко щеше да прекара остатъка от нощта да измисля капани за Заека.

Алфред остана още малко, за да си довърши питието. Масата се зае учудващо бързо от семейство африкански туристи. Ваз беше свикнал виртуалността да се променя за секунди, но когато ставаше въпрос за пари, ресторантьорите се справяха също толкова бързо и в реалния свят.

Барселона беше любимото му място в Европа. Заекът беше напълно прав за града. Но имаше ли време да се прави на турист? Защо пък да не си вземе малко почивка? Стана и плати — остави бакшиш. Тълпите на улицата се бяха сгъстили, сред туристите вървяха хора на кокили. Оттук не можеше да види входа на Саграда Фамилия, но според информацията следващият тур щеше да започне след деветдесет минути.

Къде да прекара времето си? А! На върха на Монжуик. Тръгна през тълпата и се качи в една туристическа кола. Крепостта Монжуик не беше най-впечатляващата в Европа, но пък отдавна не я беше посещавал. Подобни паметници напомняха за времето, когато за откриването на технология за масово унищожение са трябвали десетилетия и масовите убийства не са се извършвали с натискането на един бутон.

Автомобилът си проправи път през осмоъгълните квартали и се закачи за една въжена линия, която щеше да го отнесе на върха на хълма без досадно въртене по улиците. Зад него градът се разпростираше на мили, а отпред се виждаше Средиземно море — синьо, замъглено и спокойно.

Алфред слезе и малкият автомобил изчезна в трафика, насочен към следващия си клиент. Намираше се на точното място, което беше поръчал в туристическото меню, там, където оръдията клечаха на лафетите си. Въпреки че никога не бяха стреляли, изглеждаха като истински. Ако си платеше, можеше да ги докосне и да се разходи тук — привечер щеше да има представление.