Вернор Виндж - Краят на дъгата

— Мислех, че това са различни кръгове…

— Чели сте, че скуучитата искат всичко, нали? Е, не е точно така. Когато нещата се уталожиха, имаше много странен „компромис“, макар че това не е точната дума. Може би „съюз“… или „сливане“. Бяхме много близо до сериозна криза, но успяхме да я овладеем. А тази откачена демонстрация успя да изкара повече пари от последните филмови премиери. При толкова средства и креативност нямаше начин университетската администрация да не се възползва. — Той се поколеба и продължи малко тъжно: — Провалихме се в това, което казвахме, че ще направим. Книгите вече ги няма. Но библиотеката още е жива и тези налудничави кръгове разпространяват съдържанието й по света. Но вие вече го видяхте. Затова дойдохте тук, нали?

— Всъщност дойдох да проуча екипировката за реалистично усещане. — Робърт му обясни задачите си.

— Това е чудесно! И двете групи постоянно ме тормозят как да разширят нашия обсег. И все пак какво мислите за това, което правят с библиотеката?

— Ами… рицарите ми изглеждат както преди. Предполагам, че интерфейсът е забавен, стига да си падаш по такива неща. Скуучитата… Опитах се да разбера какво правят, но не виждам смисъла. Всичко е много разпиляно, сякаш всяка книга си има собствена реалност.

— Почти. Скуучитата винаги са били еклектични. Сега свеждат всичко на по-ниско ниво. Нещата са по-прости, отколкото при Хачек, но децата свикват бързо. Истинската сила на скуучитата е, че те могат да съчетават реалности. Точно това се случи между тях и хачекианците. Скуучитата идват от цял свят, дори от най-бедните страни. И сега разпространяват дигитализацията. А когато се налага, хората на Хачек управляват нещата. Това са други места, други видения, но всички имат пълен достъп до библиотеката. А ако успеете да разрешите проблема с дистанционното интерактивно докосване, ще ги направите още по-привлекателни. — Карлос огледа помещението, където бяха заговорничили със съвсем други цели. — Много неща се промениха, за два месеца.

— Карлос, според теб какво се случи онази нощ? Дали безредиците трябваше да прикрият това, което правехме, или обратното?

— И аз още се чудя. Безредиците бяха диверсия, но тя в крайна сметка допринесе за заличаване на щетите. Косвени ползи може би? Онзи, който се представяше за Шариф — пред мен се показваше като заек, — беше откачен веселяк.

Заекът. Така разследващите бяха нарекли Мистериозния странник. Той самият се беше нарекъл така към края.

— Заекът ни манипулираше, като се възползваше от нашите слабости.

Карлос кимна.

— Беше обещал да изпълни най-съкровените ни желания, но изчезна, след като свършихме нашата част от сделката.

Честно казано, Робърт беше сигурен, че със Заека е свършено. Може би щеше да е по-различно, ако беше оцелял. Точно заради обещанията на Странника бе извършил предателството. Но, за щастие, всичко беше свършило.

Карлос се наведе напред и го изгледа скептично.

— Добре де — каза Робърт, — може пък Заекът да не е обещал на всеки нещо важно. Мисля, че наградата на Томи беше неговото участие като лидер.

— Може би. — Библиотекарят май все още не беше съвсем убеден.

— А и не знаем дали някое от обещанията се е сбъднало. Щеше да е интересно. Сигурен съм какво е поискал Уини… той къде е всъщност? — Почна да проверява, но Карлос го изпревари:

— Назначиха го във факултета по литература и изкуство — миналия месец.

Робърт погледна резултата от търсенето.

— Но в администрацията!

— Да. Странно, нали? В момента декан е Джесика Ласковиц. И тя се е завърнала след лечение. Едно време е била секретарка. В днешно време тази кариера няма ограничения, но Уинстън започва от съвсем ниско ниво. Според слуховете хич не се разбира с Ласковиц.

„О, Боже!“

— Е, Уини може би най-сетне е зарязал мечтите си. — „Като мен.“ Това означаваше, че Мистериозният странник е изчезнал и че обещанията му са мъртви. Робърт погледна Карлос Ривера и се изненада. Беше изгубил едновремешния си усет. Сега очевидното трябваше да го удари по главата, за да го забележи.

— Ами… ти?

— Не забелязвате ли нещо различно, професоре?

Робърт го погледна внимателно, след това огледа и офиса. Карлос явно се бе уредил добре — Робърт не си бе представял, че може да поиска подобно нещо от Странника.

— Изглеждаш по-щастлив, по-уверен, по-речовит. „Бинго.“ И не каза нищо на мандарин. Няма и следа от НТ.

Карлос само се усмихна радостно.

— Какво, да не си го забравил?