Вернор Виндж - Краят на дъгата

— Да, дете, спасих те. Но аз създадох проблема. А ти се забърка в нещо много лошо. — Или поне странно.

— Ти беше отчаян. Усещах го. Но не знаех колко ще се задълбочат нещата. И двамата се забъркахме.

Беше време да падне на колене и да моли за прошка. Но първо трябваше да й каже, че е извършил непростимото. Беше му трудно обаче.

— Мири, ти се оплеска в опита си да помогнеш. Но аз… аз съм виновен за състоянието на майка ти. — Ето, каза го.

Мири сведе поглед.

— Знам.

И двамата не помръдваха.

— Боб ли ти каза?

— Не. Алис. — Тя го погледна. — И ми каза, че все още не могат да разберат как точно й е повлияло това, което си направил. Всичко е наред, Робърт.

А след това внезапно се разплака. Робърт наистина се смъкна на колене и внучката му го прегърна. Цялата се тресеше — и го заудря с юмруци по гърба.

— Съжалявам, Мири.

Тя зарева още по-силно, но поне спря да го удря. След половин минута риданията й преминаха в подсмърчане, а след това тя се успокои. Но все още го прегръщаше.

— Току-що разбрах… че Алис… пак е започнала да тренира.

Ох.

— Дори не се е възстановила още! — Мири пак заподсмърча.

— А баща ти какво каза?

— Боб е извън обсег.

— Извън обсег ли? — В днешно време?

Мири го пусна и почна да бърше сълзите си с ръкав.

— Да. Тактическо затъмнение. Не следиш ли новините? — Ами…

— Чети между редовете. Боб е някъде… и кара земята да свети през нощта. — Гласът й възвърна част от обичайния си тон. — Е, може би не буквално. Боб се изразява така, когато трябва да прави неща, които не иска. Но аз следя слуховете и ги наблюдавам и двамата. Понякога той заминава и прочитам, че в някоя чужда страна се е случило нещо чудесно или ужасно. Понякога Алис се подлага на тренировки и знам, че някой има нужда от помощ. Точно сега Боб го няма, а Алис отново тренира. Според мен водещите слухове са верни. По време на безредиците се е случило нещо много по-ужасно от проникването в ДженДжен. Великите сили са уплашени. Мислят, че някой е намерил начин да преодолява системите за сигурност. Алис почти го призна тази вечер. Затова си се прибра в стаята.

Робърт въздъхна, пусна я и седна на стола. Неговите големи признания не струваха и пукната пара.

— Трябва да говориш с Боб, когато се върне.

— Да. И пак ще се скарат. Чувал си ги. Но в крайна сметка няма да може да я спре.

— Този път може и да успее… или поне да накара докторите да помогнат.

Мири се поколеба и сякаш малко се поотпусна.

— Да, този път е различно… Радвам се, че може да си говорим, Робърт.

— Винаги.

Тя отново замълча.

— Пак ли заговорничиш, или просто търсиш нещо?

Мири поклати глава.

— Не. Опитвам да се свържа с някого… но не отговарят.

„Аха!“

— Мири, Хуан е в Пуебла при прадядо си. Може би не носи през цялото време.

— Хуан ли? Не търся него. Той не е много умен и не ми помогна в Пилчнър Хол.

— Откъде знаеш?

— Нали слязох сама в тунелите!

— Мири, говорех с него почти всеки ден на училище. Той не би те подвел. Помисли за това, което си спомняш. Двамата добре сте се разбирали, за да ме следите. Той може да ти е добър приятел. Още един човек, с когото да си говориш.

— Знаеш, че не мога да обсъждам с него тези неща. И с теб не бива, но ти вече ги знаеш.

— Вярно. Има неща, които не можеш да му кажеш. Но… смятам, че той заслужава по-добро отношение.

Мири го погледна, но не каза нищо.

— Помниш ли, като ти казах, че приличаш на сестра ми?

Тя кимна.

— Тогава беше щастлива. Но вече знаеш как се отнасях с Кара. Беше като случката с Езра Паунд, отново и отново. Така и не можах да се реванширам — тя почина, когато беше на годините на Алис.

Мири като че ли пак щеше да се разплаче.

— През целия си живот бях такъв, Мири. Ожених се за чудесна жена, която много ме обичаше. Лена изтърпя много повече тормоз от Кара, много повече години. И дори когато ме напусна, ми помагаше в „Краят на дъгата“. А сега тя също е мъртва. — Робърт сведе поглед и си помисли за пропуснатите възможности. „Докъде бях стигнал?“ — Така че… мисля, че си задължена на Хуан. Твоето отношение не е като моя тормоз, но все още имаш шанс да се поправиш.

Мири беше навела глава и не го поглеждаше.

— Просто помисли за това. Не искам да ти натяквам.

Най-накрая тя каза:

— Някога нарушавал ли си честна дума?

„Това пък какво значи?“

Мири продължи, преди да й отговори:

— Аз току-що го направих! — И побягна от стаята.

— Мири!

Докато излезе в коридора, тя се бе скрила в стаята си.