Вернор Виндж - Краят на дъгата

Сиу отхапа от сандвича. Фъстъчено масло и пастет. Не беше зле.

— Успя ли да се позанимаеш с хората, които срещнахме днес?

— Да си поиграя на психиатър ли? Да, разгледах лога на твоята Епифания и пратих няколко анонимни консултации. Дадохме добър съвет на Карлос Ривера. Вярно, че неговият проблем е хроничен, но такъв е животът. Колкото до Хуан, направихме каквото можахме, поне за момента.

Сиу се усмихна, без да спира да дъвче. Беше й отнело доста време да разбере какъв гений е Лена. Психиатрията беше много фина специалност. Лена бе казала, че Мири обича да я изобразява като вещица. Твърдеше, че го знае, въпреки че момичето никога не си го бе признало. Сиу вече разбираше, че метафорично казано, Лена си е точно вещица. „Никога не съм разбирала другите, но сега, когато Лена гледа през моите очи, започвам да се уча.“

Все още обаче имаше загадки.

— Не разбирам защо внучка ти отблъсква Хуан. Ясно е, че не си спомнят нищо от онази вечер, но си личеше, че ще станат приятели. Ако можем да се доберем до данните на Мири…

Лена не отговори директно.

— Нали знаеш, че днес изписват Алис.

— Да! Чух го от теб, но не знам подробности.

— Няма подробности. Алис беше болна, а сега е по-добре. Всъщност от много време знаех, че Алис разиграва душата си на зарове. Този път за малко щеше да изгуби и това по някакъв начин е свързано с издънката на бившия ми мъж в университета. Мисля, че Алис ще се оправи. Това вероятно ще помогне на Хуан с Мири. — Лена се облегна назад или по-скоро количката се наклони в друго положение. — Говорили сме за това. Мири често е адски инат. Наследила го е от Кучия син, то си се предава през поколение. А сега инатът й е преминал в някаква вътрешна вина. Подсъзнателно Мири смята, че те с Хуан са сгрешили и са причинили това на Алис.

— Не ми изглежда много научно.

— Спестявам ти техническите подробности.

Сиу кимна.

— Има резултат. Някои хора във Феърмонт смятат, че съм експерт по човешките взаимоотношения. Аз това!

Лена протегна ръка, доколкото й позволяваха измъчените кости, и Сиу я хвана нежно.

— Двете сме добър екип, нали?

— Да. — Не ставаше дума само за спасяването на Томи и приятелите му. В началото, когато тръгна на училище, Сиу имаше много трудни моменти; Лена също. Заедно бяха излезли от мрака. Сиу погледна дребната старица, която беше с десет години по-млада от нея. „Заедно с Лена се превърнахме в нещо забележително.“ А поотделно?

— Лена, мислиш ли, че някога ще разбирам хората като теб?

Лена сви рамене и се усмихна.

— Ох… не знам.

Сиу въздъхна. Спомни си някои дребни инциденти през последните месеци. Лена Гу почти никога не лъжеше направо. Но пък умееше добре да заблуждава, дори при директни въпроси.

— Знаеш ли, Лена, като кажеш: „ох… не знам“ и свиеш рамене — означава, че си мислиш „още не знам“, нали?

Лена стисна ръката й.

— Браво. Имаш напредък!

— Искам да ти кажа… Знаеш ли, мисля, че Робърт не е чак толкова гаден. Според мен наистина се е променил.

Лена дръпна ръката си.

— Е, не! Нямаш напредък.

И събра ръце в скута си. Нямаше значение, някои неща трябваше да се кажат.

— Робърт беше брутален отначало, но виж как помогна на Хуан. Имам теория. — Сиу изпрати цитатите над масата. Всъщност теорията не беше нейна. — Робърт е преживял еквивалент на тежка травма, от онзи тип, който променя възприятията.

— Четеш прекалено много научни боклуци. Остави това на нас, професионалистите.

— Той разполага с всичките си спомени, но физически е млад мъж. Получил е втори шанс да оправи нещата. Не разбираш ли, Лена?

Старата жена се прегърби още повече и заклати глава в кратко отрицание. Накрая погледна Сиу. В очите й имаше нещо като сълзи.

— Имаш доста да се учиш, моето момиче.

Количката на Лена се отмести от масата и се завъртя.

— Мисля, че приключихме за тази вечер. — И подкара количката към спалнята си.

Сиу остана да измие чиниите. Обикновено Лена настояваше да върши кухненската работа. „Това е едно от малкото неща, които мога да правя със собствените си ръце“, така казваше. Но не и тази вечер. „Ако разбирах малко повече хората, може би щях да знам защо.“

Зулфикар Шариф вече не учеше в Орегонския университет. Когато го потърси, Робърт се натъкна на старомодно съобщение за грешка: „В ОУ няма такова лице“. Дори личният му номер имаше надпис „освободен“. Това беше малко плашещо и Робърт реши да се поразрови. По света имаше хиляди „З. Шариф“, но никой от достъпните не беше неговият човек. Останалите пък се опитваха да прикрият самоличността си с различни нива на компетентност.