Вернор Виндж - Краят на дъгата

Това беше същият синхронизационен проблем като на протестния хор на Уини пред библиотеката.

Едната част от хора започна да пее стиховете на Хуан на английски, а другата на испански. Учениците разполагаха със собствен диригентски интерфейс, който помагаше малко. Освен това се оказаха изненадващо добри певци и музиканти. Но въпреки всичко изпълнението се нуждаеше от магическото закъснение, осигурявано от програмата на Робърт (както и от доста по-дълбоката магия на Бетовен).

Робърт се заслуша. Приносът му не беше перфектен, даже беше по-зле, отколкото на репетициите. Имаше твърде много зрители. Той се притесняваше, че може да се случи нещо подобно. Личната му гледка показваше, че има няколко милиона зрители, които хабяха ресурси и объркваха предвиждащата програма, тоест разваляха представлението.

Въпреки това синхронизацията оцеля и изпълнението не се накъса.

Още десет секунди. Пеенето се извиси до кресчендо и като по чудо през последните две секунди всичко си пасна. Текстът свърши и мелодията заглъхна.

Обединеният хор и оркестър погледна публиката. Децата се усмихваха, макар и малко засрамено.

От трибуните се чуха бурни аплодисменти.

Бедният Хуан изглеждаше абсолютно изцеден. За щастие не му се наложи да излиза отново. Изпълнителите се поклониха и започнаха да се оттеглят към двата края на сцената — и съответните си краища на света. Хуан се усмихна малко притеснено и помаха на публиката, след което се обърна към Робърт.

— Вече не ми пука за оценката. Важното е, че го направихме!

Децата се втурнаха към трибуните, без да се притесняват от факта, че учителите може да върнат записа и да видят кой е по-невъздържан. Оценките щяха да излязат чак на другия ден, така че всички щяха да имат достатъчно време за самосъжаление. Луиз Чумлиг изглеждаше доста доволна и поздравяваше участниците, като отклоняваше всички въпроси за оценките.

Все още нямаше следа от Боб и Мири. Вниманието на Робърт бе насочено към децата, Чумлиг и Хуан Ороско, който бе на границата на истерията — колебаеше се между облекчението и самообвиненията в провал.

Най-неочаквано Робърт се озова лице в лице с Уинстън Блънт. Зад бившия декан вървяха Томи Паркър и Сиу Сиен, хванати за ръка. Ама че странна двойка се бе заформила от цялото приключение! Дребосъкът, ухилен до уши, поздрави Робърт с вдигнат палец.

Но за момента вниманието на Робърт бе насочено към Блънт. Членовете на Кабала почти не се бяха виждали след онази вечер. Томи, Карлос и Уини бяха прекарали няколко дни в „Крик“ и по всяка вероятност бяха сключили сделки като него. Според официалната история Кабалът просто бе искал да протестира, без да поврежда лабораторната екипировка. Неофициалната теория за героична саможертва пък обясняваше защо срещу тях не са повдигнати обвинения. Ако си затваряха устите, нямаше да има последствия с главно „П“.

На лицето на Уини бе изписана странна усмивка. Той кимна на Хуан и се здрависа с Робърт.

— Въпреки че напуснах Феърмонт, все още имам роднини тук. Дорис Шлей ми е правнучка.

— О! Тя се справи добре, Уинстън!

— Благодаря, благодаря. И ти… — Уини се поколеба. Едно време похвалите към Робърт идваха от всички страни и той често ги използваше като оръжие срещу Блънт. — Написал си чудесно нещо, Робърт. Никога не съм си представял, че нещо такова може да се направи на английски и испански, и с музиката на Бетовен. Това е… изкуство. — Той сви рамене, сякаш очакваше някакъв саркастичен отговор.

— Не бях аз, Уини. — „Не искам да звучи като сарказъм.“ — Хуан написа стиховете. Работехме заедно през целия семестър, но специално за тази задача го оставих сам. Помагах му само с критика. Честно, заслугата наистина е на Хуан.

— О! — Уини сякаш забеляза Хуан чак сега, обърна се и му стисна ръката. — Браво, синко. — Погледът му отново се насочи към Робърт. — По някакъв начин беше почти толкова хубаво, като нещата, които ти пишеше едно време.

Робърт се замисли за секунда, прехвърляше наум стиховете на Хуан. „Не, аз бях по-добър. Много по-добър.“ Старият Робърт мразеше посредствеността и щеше да се възползва от всеки шанс, за да погребе изкуството на Хуан.

— Прав си. Хуан се справи чудесно. — Той се поколеба. — Не знам какво ми става с годините, Уинстън.

Хуан ги гледаше и започваше да се усмихва, макар да усещаше, че има доста неизказани неща.

Уини кимна.

— Да. Много неща се промениха. — Тълпата започна да се разрежда, но това само позволи на някои деца да тичат по-бързо и блъсканицата и глъчката ставаха все по-силни. — И щом не си писал стиховете, тогава какво беше твоето участие?