Вернор Виндж - Краят на дъгата

— Занимавах се със синхронизацията на лага. — „Доколкото беше възможно.“

— Наистина ли? — Уини се мъчеше да е учтив, но явно не разбираше нищо, въпреки че имаше известен опит с хора на демонстрантите.

Сиу → Лена: За Бога, Лена, кажи му нещо!

Лена→ Сиу: Разкарай се!

Сиу→ Лена: Тогава аз ще му кажа.

След още няколко думи Уини се отправи към семейство Шлей, Томи и Сиу го последваха. Робърт забеляза златните букви, които се влачеха след Сиен.

Сиу → Робърт: Браво, Робърт.

Хуан — явно не бе забелязал съобщението — попита:

— Декан Блънт не можа да разбере твоето участие в проекта, нали?

— Не. Но това, което разбра, му хареса. Няма значение. И двамата се представихме по-добре, отколкото предполагахме.

— Наистина.

Хуан го поведе към трибуните. Въпреки че Боб и Мири ги нямаше, неговите родители бяха там. Последваха множество приветствия и поздравления, макар че семейство Ороско се чувстваше малко неловко.

Тълпата остана на футболното игрище още доста време. Родителите бяха изненадани от децата си. Не че не ги обичаха — просто си мислеха, че знаят границите на възможностите им. Някак си Чумлиг ги бе преобразила — не в супермени, а в умни същества, умеещи неща, които родителите им не бяха овладели. Беше време за гордост — и за леко безпокойство.

Мири все още не се виждаше. Горкият Хуан. „Надявам се, че Алис се е прибрала благополучно.“ Беше му трудно да провери това с една ръка.

Тръгна към най-гъстата част, където хората се тълпяха около Луиз Чумлиг. Тя изглеждаше уморена, но щастлива — и преливаше от излишна скромност.

— Просто им показах как да използват това, което имат.

Той се пресегна и успя да й стисне ръката.

— Благодаря.

Чумлиг го погледна и се усмихна малко неловко.

— Ти! Най-странният ми ученик. При теб проблемът бе всъщност обратен.

— Какво?!

— Трябваше да накарам останалите да се стегнат и да научат кои са всъщност. Но при теб… ти първо трябваше да се откажеш от това, което си бил. — Усмивката й беше някак тъжна. — Съжалявай за това, което си изгубил, Робърт, но бъди щастлив с това, което си.

„Тя е знаела през цялото време!“ Някой друг привлече вниманието й и тя започна да обяснява, че остатъкът от учебната година ще е още по-вълнуващ — и по-труден.

Робърт остави Хуан и другите, когато започнаха да обсъждат какви ли ще са проектите на нормалните ученици. Децата не искаха да повярват, че след тази вечер някой може да ги засенчи.

Докато се насочваше към транспортния възел, забеляза две познати фигури.

— Мислех, че сте с Уинстън.

— Бяхме — каза Томи, — но решихме да се върнем. Искахме да те поздравим за представлението.

Сиу Сиен кимна в знак на съгласие. Само тя от двамата носеше и му прати поздрави. Горкият Томи все още разнасяше лаптопа си, макар че информацията в него най-вероятно беше прибрана от полицията.

— Благодаря. Гордея се, макар че наистина си беше „представление“. Никой не се нуждае от ръчно синхронизиране на музика през най-евтината връзка. А и общо взето аз просто се възползвах от предсказуемостта на рутерите и това, че знаех каква ще е музиката.

— Плюс анализи на индивидуалните изпълнители, нали? — каза Томи.

— Е, да.

— И плюс контрамерките срещу лага — добави Сиу.

Робърт се поколеба.

— Всъщност беше забавно.

— Трябва да се поровиш в мрежата. Успехът ти е забелязан. Едно време можеше да го патентоваш. А днес…

Сиу потупа Томи по рамото.

— Днес ще е достатъчно за добра оценка в гимназията. Томас, има да учим доста неща.

— Иска да каже, че трябва да се науча да нося — измърмори Томи и се обърна към младоликата жена. — Никога не съм си представял, че Сиу Сиен ще ми спаси живота, и то като направи така, че да ни арестуват!

Лена → Сиу: Паркър се страхува от нови неща дори когато дрънка за бъдещето.

Повървяха малко в мълчание. Сиен му изпрати още златни букви: явно беше задобряла със съобщенията.

Сиу → Робърт: <���въздишка/>Томи е стар и медицината не му е помогнала много. Страхува се да пробва нови неща.

Робърт я изгледа. Откога бе станала такъв психиатър?… Но пък може би беше права.

Томи явно не виждаше съобщенията, но на лицето му се изписа познатата хитра усмивка.

— Какво? — попита го Робърт.

— Просто си мисля. Нашата операция беше най-голямото и опасно нещо, в което съм участвал. Вярно, че ни използваха, но малко приличаше на тези — както ги наричат, сдружения. Всички допринесохме и в някаква степен постигнахме целта си.