Вернор Виндж - Краят на дъгата

През ваканцията Робърт беше доста зает. Скалъпената му синхронизираща програма го бе издигнала до ниво на минигуру и скоро му се обадиха от една малка компания. Фирмата беше на пет години и имаше цели трима щатни служители. Робърт беше поканен като консултант за три седмици. Беше му ясно, че така наречените „консултации“ са само с цел да проверят дали има някакво бъдеще, но реши да се възползва от шанса.

За първи път след възстановяването си създаваше нещо, което другите да оценяват.

Иначе останалите неща не се развиваха толкова добре. Хуан и родителите му бяха заминали на гости при прадядо му в Пуебла. Момчето се появяваше понякога, но Мири все още не му говореше.

— Опитвам се да не ми пука, Робърт. Може би ако спра да я притеснявам, след време пак ще започне да ми обръща внимание. — Робърт имаше чувството, че момчето щеше да спи пред къщата им, ако родителите му не го бяха отвели.

— Ще говоря с нея, Хуан. Обещавам.

Хуан го погледна колебливо.

— Само да не изглежда, че аз съм те накарал!

— Спокойно. Ще изчакам удобен случай.

Робърт разполагаше с десетилетия опит да избира подходящия момент за удар. Това трябваше да е лесно. Проектът на Мири беше оценен като недовършен и щеше да й се наложи да покрие по-високи изисквания в края на следващия семестър. Засега основно си стоеше вкъщи и се грижеше за майка си. Алис Гу беше като призрак на някогашната си личност. Предишната хладина в отношенията им беше изчезнала. Резултатът беше… очарователен. През повечето вечери Алис и Мири се мотаеха из кухнята и готвеха. Снаха му изглеждаше малко отнесена, но поне усмивката й не беше изкуствена като преди.

Боб отново замина, а Мири май бе по-заета от всякога. Всеки ден идваше при Робърт и му показваше новини, свързани с изгаряния и възстановяване на крайници. Скоро щеше да му се наложи да поговори сериозно с нея — за Хуан… и за себе си.

Може би днес беше подходящият момент. Боб все още не си беше дошъл, а Алис се беше прибрала в стаята си. Тази вечер нямаше да играят настолни игри. Игрите бяха най-забавното нещо след случката в университета, но тази вечер Робърт беше зает с някои от проблемите на работа. Беше се залисал и постепенно изгуби представа за времето. Когато най-сетне спря да си почине, разполагаше с прилични резултати, които да покаже на работодателите си. Много добра вечер всъщност!

Долу се тресна врата. Той не вдигна очи от работата си, но чу, че Мири се качва по стълбите. Не дойде при него — влезе в стаята си.

След няколко минути обаче почука на вратата му.

— Робърт, може ли да ти покажа какво открих днес?

— Разбира се.

Тя влезе и седна.

— Намерих още три проекта, които могат да помогнат за ръката ти.

Всъщност медицинското състояние на лявата му ръка се описваше най-добре с нейното отсъствие. Под лакътя беше напълно изгоряла, а около рамото имаше съвсем малко плът. „Протезата“ му напомняше за едновремешния гипс, но докторите не искаха да я махнат и да приложат някое съвременно чудо. Рийд Уебър се появи отново и му обясни нещата, макар и може би не по начина, по който искаха докторите. „Ти попадаш в полето на «бъдещата медицина». В момента разполагаме с протези с контрол над петте пръста и почти толкова здрави като истинска ръка. Но са доста тежички и сензорната система не е много добра. Но пък има добри тенденции в нервното и костно регенериране. Не се знае как и кога точно ще стане, но може би след година и половина ще могат да възстановят ръката ти. Та значи докторите се опасяват, че ако ти сложат протеза сега, бъдещият процес ще се оскъпи прекалено. Така че засега ще трябва да се примириш с настоящото положение.“

Робърт не се оплакваше. Всеки ден мъртвата тежест в рамото му му напомняше как за малко щеше да причини трагедия — заради глупостта си.

Мири, разбира се, не знаеше за това. Тя бе отхвърлила „бъдещата медицина“ и търсеше собствени решения.

— Открих три екипа, Робърт. Единият е успял да възстанови маймунска лапа, другият е създал много лека протеза, а третият се занимава с неврокодове. Обзалагам се, че фирмата ти ще те използва като опитно свинче. Какво мислиш?

Робърт опипа покритието на ръката си.

— Мисля, че няма да рискувам с маймунска лапа.

— Не, не, няма да имаш лапа. Тя е просто… Робърт! Не ти говоря за някакви стари неща. Искам да ти помогна. Задължена съм ти.

Да, тази вечер беше подходящият момент да изяснят нещата.

— Не си ми задължена.

— Виж, може и да не помня, но Боб ми каза какво е видял. Опитал си се да спреш лавата. — Лицето й се изкриви от въображаемата болка. — Спасил си ме!