Вернор Виндж - Краят на дъгата

Това беше най-старата сграда в кампуса, една от малкото възстановени след опустошителното земетресение в Роуз Кениън. Тогавашните щети изобщо не можеха да се сравняват с причинените от безредиците. Всяка друга сграда щеше да бъде съборена и след това вероятно възстановена, ако имаше историческа стойност. Но случаят с библиотеката беше различен.

Робърт заобиколи от северната страна и се насочи към товарната рампа. Беше виждал кадрите от демонстрацията — хлътналите етажи, подпорите, монтирани от пожарникарите, и парчетата бетон, разпилени по терасата.

Следите от разрушенията бяха изчезнали.

Университетът не се бе задоволил с просто възстановяване. Над товарната рампа имаше видимо изкривяване, а колоните от източната страна, които бяха помръднали, сега бяха извити. Основата беше циментова, а нагоре по извивките пълзеше бръшлян. Там, където бръшлянът свършваше, имаше редица цветни камъчета, като украса от скъпоценни камъни. А над всичко това всеки, от етажите беше леко извит спрямо долния.

Робърт погледна допълнителната информация и видя, че някои от колоните са от карбонови нишки. Въпреки това сградата изглеждаше по-здрава и солидна от останалите в кампуса. Всъщност изглеждаше — и беше — жива.

Качи се по стълбите, спираше на всеки етаж. Лесно разпозна владенията на Хачек по Библиотечните рицари. „Мислех си, че са ги изгонили!“ На друго място пък видя откачените скуучита. Така и не бе успял да разбере как техните митове се вписват в метафорите на библиотеката. Но пък скуучитата бяха победили в сблъсъка.

Имаше места, където управляваха и двата кръга, и човек можеше да си избира според предпочитанията.

Придържаше се към служебните и нормални гледки. Все пак беше тук, за да изучи устройствата за реално усещане. Университетът беше изхарчил ужасно много пари, но сега навсякъде имаше роботи. Някои обикаляха свободно, но повечето бяха инсталирани в стените. Щом някой от рицарите посегнеше за книга, някое роботче се насочваше натам и се намесваше.

Робърт спря и се загледа. Никога не беше виждал нещо подобно. Щом една студентка — която се криеше под рицарския образ — взе някаква книга, устройствата се координираха и продължиха да поддържат образа. А когато я остави на масата, се впуснаха в нова задача — в случая, да помогнат с неразбираемите маневри на някакво скуучи.

Забеляза, че момичето го гледа въпросително, и каза:

— Извинете! Просто не бях виждал такова нещо.

— Трагично е, нали? — Тя му се усмихна.

— Да, да. Трагично. — На по-високо протоколно ниво това включваше съдържанието на книгите. Докато на по-ниско, физическо ниво, беше… очарователно. Той продължи да се шляе, чудеше се как подобно нещо може да се прехвърли по мрежата. Ако и от двете страни имаше човешки потребители, щеше да е адски трудно. Но ако се използваха асиметрични услуги…

— Професор Гу! Погледнете насам.

Робърт вдигна глава. Таванът беше прозрачен, както и следващият. Успя да види шестия етаж — оттам му се усмихваше Карлос Ривера.

— Отдавна не сме се виждали. Защо не се качите?

— Естествено. — Робърт тръгна към стълбището. Тук поне нямаше оптически устройства… и на шестия етаж също. Но пък на шестия етаж нямаше и книги. Вместо това някой беше направил офиси.

Ривера го разведе из тях. Май беше единственият човек на етажа.

— В момента екипът е разпръснат. Повечето служители работят по разширенията под земята.

— Значи имаш нова работа? Имам предвид — все още си от персонала, нали?

Карлос се поколеба.

— Ами… сега всъщност заемам няколко длъжности. Дълга история. Заповядайте в офиса ми.

Офисът беше в югозападния ъгъл, точно там, където преди време се събираше Кабалът. Карлос го покани да седне и се настани зад широкото си бюро. Все още беше възпълен и носеше очила с дебели стъкла и старомодна тениска. Но имаше и някаква промяна. Сега изглеждаше някак спокоен и енергичен… явно щастлив от това, с което се занимаваше.

— Надявах се, че ще си поговорим, но бях зает, след като за малко не прецакахме нещата.

— Знам какво имаш предвид. Имахме голям късмет, Карлос. — Робърт се огледа. В днешно време беше трудно да се определи рангът по видимите неща, но повечето растения и мебели бяха истински. — Щеше да ми разкажеш за новата си работа.

— Да! Малко е смущаващо. Сега съм директор по поддръжката. По долните етажи и в другите краища на света съм нещо друго, да речем, Опасното знание и Най-великият нисш скуучамут.