Тад Уилямс - Градът на златната сянка

Пол нетърпеливо поклати глава.

— Не знам нищо за никакъв граал. — Но докато изричаше това, усети, че не казва самата истина: думата отекна дълбоко в него и докосна неща, които не можеше да проумее. Граал. Това, това… означаваше нещо…

— Нищо не разбираш! — ядоса се жената птица и блестящите пера се накокошиниха около шията й. — Аз не съм от пазителите. Нямам какво да крия от тебе и не искам… не искам да ти се случи нещо лошо. Върви, глупако! Дори да можеш да го вземеш, Стареца ще те открие, където и да отидеш. И ще те хване дори и да прекосиш Белия океан.

Пол усети, че тя е обладана от страх, и за момент се вцепени, неспособен нито да проговори, нито да помръдне. Тя се страхуваше за него. Този пленен ангел изпитваше чувства… към него.

И граалът каквото и да представляваше — някакъв неясен образ, който се прокрадваше като блестящата рибка…

Смразяващо съскане, сякаш изскочило от устите на хиляда змии, разлюля листата наоколо. Жената птица се задъха и се отдръпна в средата на клетката. След миг тежки металически стъпки разтърсиха дърветата, от които се посипа още прах.

— Той е! — изписка сподавено тя. — Върна се!

Нещо огромно се приближаваше, трещейки заплашително като бойна машина. Сред дърветата проблесна остра светлина.

— Скрий се! — Явната й паника накара сърцето му да задумти. — Ще изсмуче мозъка от костите ти!

Шумът се усилваше. Стените се тресяха. Земята вибрираше. Пол направи крачка, залитна и се свлече на колене, покосен от ужас, връхлетял го като черна вълна. Запълзя към най-гъстия храсталак, листата го блъскаха по лицето и го покриваха с прах и влага. Сякаш изскърцаха огромни панти и залата се изпълни с мирис на електрическа буря. Пол закри очи.

— ВЪРНАХ СЕ! — Гласът на Стареца притежаваше мощта на оръдеен изстрел, лишен от всичко човешко. — ЗАЩО НЕ ЧУВАМ ТВОЯТА ПРИВЕТСТВЕНА ПЕСЕН?

Единствено съскането — наподобяващо изпусната пара — изпълваше протяжната тишина. Най-после жената птица промълви с тих, разтреперан глас:

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро. Не бях готова.

— ЧЕ КАКВО ДРУГО ИМАШ ДА ПРАВИШ, ОСВЕН ДА СЕ ГОТВИШ ЗА МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ? — Грохотът от стъпките му отекна още по-близо. — ИЗГЛЕЖДАШ РАЗСТРОЕНА, СЛАВЕЙЧЕТО МИ. ДА НЕ БИ БУЦА МАСЛО ДА СИ Е ПОИГРАЛ ГРУБИЧКО С ТЕБ?

— Не! Не, днес… днес не се чувствам добре.

— НЕ СЪМ ИЗНЕНАДАН. ТУК ВОНИ НА НЕЩО ГАДНО.

Замириса още по-силно на озон и Пол видя през стиснатите си пръсти нов блясък светлина.

— ВСЪЩНОСТ ВОНИ НА ЧОВЕК.

— К-как… как е възможно?

— ЗАЩО НЕ МЕ ПОГЛЕДНЕШ В ОЧИТЕ, МАЛКА ПОЙНА ПТИЧКО? ТУК НЕЩО НЕ Е НАРЕД.

Стъпките се чуха още по-близо. Подът се разтресе и се чу оглушително скърцане, сякаш силен вятър разлюля стар мост.

— МИСЛЯ, ЧЕ ТУК ИМА ЧОВЕК. МАЙ СИ ИМАЛА ПОСЕТИТЕЛ.

— Бягай! — изпищя жената птица.

Пол изруга и залитна сред високите колкото човешки бой клони. Огромна сянка висна над залата, препречи меката сива светлина от прозорците и я замести със синьобелия си ореол от искри. Пол се втурна напред, блъскаше се в непроходимите листа, а сърцето му щеше да се пръсне. Вратата… само да можеше отново да намери вратата…

— НЕЩО ПРИПКА В ХРАСТАЛАКА — забавляваше се титанът. — ТОПЛА ПЛЪТ… И ПРЯСНА КРЪВ… И ХРУПКАВИ КОКАЛЧЕТА.

Пол прецапа езерото и едва не загуби равновесие. Видя вратата само на метри пред себе си, но огромното трещящо нещо беше точно зад него.

— Бягай! — молеше го жената.

Вцепенен от ужас, той си помисли, че тя ще понесе някакво ужасно наказание заради него. Чувстваше се като предател. Стигна до вратата и се хвърли през нея, подхлъзна се и се търкулна на твърдия каменен под. Огромният портал беше пред него и слава Богу, слава Богу — беше отворен!

Стотина крачки, а може би и повече, тичане в гъст петмез. Целият замък се тресеше под стъпките на неговия преследвач. Стигна до портала и се хвърли към слънчевата светлина, но сега всичко тънеше в сивкав здрач. Най-горните клони на огромното дърво стърчаха точно над пелената от облаци и изглеждаха недостижимо далеч. Пол се втурна през полето от облаци.

Нещото се спусна през портала — чу как огромните панти изквичаха, докато то се промъкваше през него. Засвистяха светкавици, които едва не го зашеметиха, а небето кънтеше от могъщия рев — Стареца се смееше.

— ВЪРНИ СЕ, ДРЕБНО СЪЗДАНИЕ! ИСКАМ ДА СИ ПОИГРАЯ С ТЕБ!

Пол препускаше по облачната пътека, а дъхът изгаряше дробовете му. Дървото беше вече по-близо. Колко ли бързо трябваше да се спусне, за да не го достигне онова ужасно нещо? То със сигурност не можеше да го последва — дори огромното дърво нямаше да издържи тежестта на такова чудовище.