Пиер Певел: Остриетата на Кардинала

— Съмнявам се.

— Аз съм богат. Много богат…

— Златото ти е цената на твоята измяна. Колко верни мъже умряха по твоя вина? Несъмнено последните ти жертви бяха куриерите от Брюксел, чиито маршрути ти съобщи на Черния нокът. Ами преди тях?

— Златото си е злато. Блясъкът му не се променя.

— Твоето няма да ти потрябва там, където ще отидеш.

Внезапно Сен Жорж се обърна с пищов в ръка.

Чу се изстрел.

И Ленкур видя как предателят се свлича на земята с пробито око и отнесена от куршума задна част на черепа.

След това той се насочи към оседланата виверна.

Бурята се развихри още повече. Торнада от енергия се издигаха от земята, а мълниите падаха всяка секунда и образуваха дълбоки кратери. Замъкът сякаш беше подложен на артилерийска канонада, която целеше да го разруши.

— Тук! — изрева изведнъж Ла Фарг.

Той се наведе над току-що намерената Анес и повдигна главата ѝ. Младата жена беше в безсъзнание. Косите ѝ бяха целите в кърви. Но тя дишаше.

— Дали…? — цял треперещ запита протичалият Балардийо.

— Не. Жива е.

От една пробойна в крепостната стена изникна кавалер. Беше Алмадес, който водеше със себе си конете на Остриетата. Отлични бойни жребци, които, за щастие, не трепваха от грохота на сраженията.

— Анес не е в състояние да язди! — заяви Ла Фарг.

— Аз ще я нося! — отсече Балардийо.

Близо до тях падна мълния и ги покри с димяща пръст.

— Гледайте! — извика гасконецът.

Черната карета на виконтесата се появи от главната кула, карана от Сен Люк.

— Бъди благословен, Сен Люк — промълви Балардийо.

Мелезът спря каретата точно пред тях. Той трудно удържаше впряга. Конете цвилеха и подскачаха при всеки тътен, а колата се тресеше дори на място. Марсиак хвана здраво юздите и се опита да ги укроти.

Ла Фарг успя да отвори вратата и видя нечие лице.

— Вътре има някой!

Това беше Ганиер. Лежеше в безсъзнание, беше получил рана от рапира в лявото рамо.

— Ново приятелче! — не можа да спести иронията си Сен Люк. — Хайде! Бързо!

Балардийо грабна Анес на ръце и влезе в каретата. Ла Фарг затвори вратата след тях и смушка коня, който му предаде вече възседналият седлото гасконец.

— Напред! Скоро тук ще настъпи самият ад!

Сен Люк успя да подкара впрегнатите животни. Кавалерите яздеха отстрани и отваряха път на каретата, която се отдалечаваше в галоп. Като по чудо изплъзващи се от експлозиите, чийто вихър носеше покрай лицата им всевъзможни отломки, те излязоха през вратата точно преди страхотна мълния да я изкърти. Стремително летяха по криволичещия път, безмилостно мачкаха озовалите се насреща им бегълци и оставиха зад гърба си руините, станали жертва на разрушителната стихия от магически енергии.

Изведнъж се възцари ужасяваща тишина и от небето се стовари ослепителна сила. С апокалиптичен тътен тя помете последните останки от замъка и удави в озарението си силуета на една виверна с ездач, която се отдалечаваше в небесата.

По същото време на четвърт левга разстояние се издигаше желязна ограда сред горичка от млади фиданки. Савелда пръв я премина, като се пребори с острите храсти; последваха го двама души, които носеха виконтесата. Тя беше отново възрастна, завинаги се беше превърнала в старица: лицето ѝ беше набръчкано и съсухрено; кожата ѝ беше изгубила свежестта и красотата си; дългите ѝ руси коси бяха посивели; а свежите ѝ устни бяха сухи и мършави. Черна течност се стичаше от устата и от ноздрите ѝ, дишаше тежко, стенеше, хълцаше.

Но беше жива.

Изминаха два дни; на третата сутрин Рошфор потърси Ла Фарг, който по-малко от час по-късно беше приет насаме от Ришельо. Седнал зад бюрото си, с лакти на рамките на фотьойла си и със скръстени пред устните му пръсти, Кардиналът дълго се взира в невъзмутимия стар капитан.

Най-после, той каза:

— Господин Дьо Тревил е проявил особено благоволение и е освободил господин Лепра от „Шатле“, нали? Ако нещата зависеха от мен…

Изпънат, вперил поглед право напред, Ла Фарг не отговори.

— Както господин Дьо Тревил твърди — поде отново Ришельо, — въпросният Маланконтър се подиграл с вашия човек, откраднал му дрехите и напуснал затвора преоблечен, като се възползвал от смяната на стражата. Затова ми се струва, че господин Лепра не е такъв, какъвто…

— Никой не е безгрешен, Ваше Преосвещенство.

— Няма съмнение, така е… Естествено, най-лошото, като изключим унизеното достойнство на господин Лепра, е това, че Маланконтър е изчезнал. Знаете ли къде се намира?