Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Трябва ти лекар.

— Трябва ми пръстенът — засмя се изтощено той.

В момента не знаех колко сериозно е желанието на Скот да си получи обратно пръстена. Беше изтощен от болка и двамата прекрасно съзнавахме, че няма как да ме измъкне от тук като заложница. Раната беше отнела от силите му, но все пак той беше нефилим. Щеше да оцелее. Заедно имахме шанс да се измъкнем. Но преди това трябваше да го убедя да ми помогне да избягам от Риксън, трябваше да ми повярва.

Приближих се до електрическото табло и приклекнах до Скот. Беше притиснал ръка отстрани на тялото си, точно под гръдния кош, мъчейки се да спре кръвта. Лицето му беше прежълтяло, а изтерзаният му поглед ми каза нещо, което вече знаех — много го болеше.

— Не вярвам, че ще използваш пръстена, за да набираш нови членове — казах тихо. — Няма да принуждаваш други хора да влизат в обществото.

Скот поклати глава в знак на съгласие.

— Трябва да ти кажа нещо. Помниш ли, когато ти разказвах, че през нощта, когато застреляха баща ти, бях на работа?

Смътно си спомнях.

— Защо обсъждаме това? — попитах колебливо.

— Работех в един магазин „Куикис“ само на няколко пресечки от мястото. — Замълча, сякаш чакаше да стигна до някакво адски важно заключение. — Аз трябваше да проследя баща ти през онази нощ. Черната ръка ми нареди да го направя. Каза, че баща ти отивал на среща и че аз трябвало да се погрижа да е в безопасност.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах с пресъхнало гърло.

— Не го проследих. — Скот зарови лицето си в ръце. — Исках да покажа на Черната ръка, че не може да ми нарежда. Исках да му покажа, че няма да стана член на това общество. Затова останах на работа. Не излязох. Не последвах баща ти. И той умря. Умря заради мен.

Плъзнах се надолу по стената и седнах до него. Не можех да продумам. Не намирах подходящи думи.

— Мразиш ме, нали? — попита той.

— Не ти си убил баща ми. Вината не е твоя.

— Знаех, че го грози опасност. Защо иначе Черната ръка ще ми нарежда да се погрижа да стигне на срещата си? Трябваше да го послушам. Ако бях изпълнил заповедта на Черната ръка, баща ти щеше да е жив.

— Това вече е минало — прошепнах и се помъчих да не допускам да намразя Скот заради това. Нуждаех се от помощта му. Двамата заедно можехме да се измъкнем. Не биваше да го мразя. Трябваше да му се доверя, а той трябваше да се довери на мен.

— Само защото е минало, не означава, че се забравя лесно. По-малко от час, след като трябваше да последвам баща ти, моят баща се обади и ми съобщи новината.

Неволно изстенах.

— После Черната ръка дойде в магазина. Носеше маска, но познах гласа му. — Скот потръпна. — Никога няма да забравя този глас. Даде ми един пистолет и ми нареди да се погрижа той да изчезне завинаги. Беше пистолетът на баща ти. Полицията трябвало да направи заключението, че баща ти е загинал като невинен и невъоръжен човек. Не искал семейството ти да преживява болката и объркването от това да разбере какво наистина се е случило през онази нощ. Не искаше никой да подозира, че баща ти е имал вземане-даване с престъпници като мен. Искаше да изглежда като най-обикновен обир.

Трябваше да изхвърля пистолета в реката, но го задържах. Исках да напусна тайното общество. Единственият начин да го постигна беше да използвам пистолета, за да изнудвам Черната ръка. Казах му, че ако се опита да ме намери, ще се погрижа полицията да попадне на пистолета на Харисън Грей. Щях да се постарая целия свят да научи, че той е свързан с Черната ръка. Заклех се, че ще очерня името на баща ти колкото пъти си поискам, ако така ще си върна живота. Пистолетът все още е у мен. — Той разпери ръце и оръжието падна между коленете му и изтрополи на цимента. — Все още е у мен.

Тъпа и бясна болка се разбушува в тялото ми.

— Беше ми толкова трудно да съм близо до теб — накъсано каза Скот. — Исках да те накарам да ме намразиш. Бог ми е свидетел, че аз самият се мразех. Всеки път, когато те виждах, си мислех само за това как се бях изплашил тогава. Можех да спася баща ти. Съжалявам — мъчително секна гласът му.

— Всичко е наред. — Казах го колкото на Скот, толкова и на самата себе си. — Всичко ще се оправи. — Само дето това ми се струваше най-ужасната лъжа.

Скот вдигна пистолета и го огледа. Преди да успея да съобразя какво става, той го насочи към главата си:

— Заслужавам да умра.

Ледена връв пристегна сърцето ми.

— Скот… — започнах.

— Заради семейството ти. Не мога да ви погледна в очите. Сам себе си не мога да погледна. — Пръстът му се плъзна върху спусъка.