Бека Фицпатрик - Кресчендо

Чух стъпки зад себе си. Без да се замислям, се качих на най-близката лодка. Тъкмо успях да запазя равновесие, когато лодката потегли и аз политнах върху напречната дъска, която служеше за сядане. Лодките се движеха една след друга, а релсите отдолу тракаха, докато насочваха лодките към тунела отпред. Отвориха се две пищно украсени врати и тунелът погълна лодката ми.

Опипом стигнах до предната част на лодката и се покатерих на носа. Останах там за момент: с едната ръка се държах за лодката, а с другата се протегнах напред, опитвайки се да докопам предната лодка. Не ми достигаха няколко сантиметра. Щеше да се наложи да скоча. Примъкнах се колкото може по-напред на носа. Коленичих, скочих и успях да се приземя в задната част на лодката отпред.

Позволих си да си отдъхна за секунда и отново се залових за работа. Пак отидох на носа с намерението да скачам от лодка в лодка напред. Риксън беше по-едър и по-бърз от мен, а и имаше пистолет. Единствената ми надежда да оцелея беше да се движа и да удължавам времето на преследването.

Тъкмо застанах на носа на следващата лодка и се наканих да скоча, когато се разнесе воят на сирена и червената светлина горе ме заслепи. От тавана на тунела се спусна някакъв скелет и се блъсна в мен. Залитнах и усетих как ми се завива свят, докато падам зад борда. Студената вода нахлу през дрехите ми и се затвори над главата ми. Веднага стъпих, подадох се над водата, която ми беше до кръста, и започнах да газя към лодката. Зъбите ми затракаха от студ, хванах се за обезопасителното перило и се качих в лодката.

В тунела се разнесоха няколко силни изстрела, куршумите отскочиха от стените и един от тях изсвистя покрай ушите ми. Сниших се в лодката, а смехът на Риксън се разнесе няколко лодки по-назад.

— Въпрос на време е — провикна се той.

Над главата ми светнаха още прожектори и между пулсиращите им пристъпи го видях да идва към мен, придвижвайки се по лодките.

Някъде горе се разнесе далечно боботене. Коремът ми се сви. Вниманието ми се отклони от Риксън и се насочи към влажната пара, която изпълни въздуха. Сърцето ми спря за миг, после отново заблъска в гърдите ми.

Стиснах металното перило, за да не падна. Предната лодка се наклони и се спусна по водопада. Приземи се долу и вдигна пръски вода, които ме намокриха цялата. Водата беше студена, но аз и бездруго вече цялата треперех. Изтрих очите си и тогава забелязах малка платформа за поддръжка на съоръжението, издълбана в стената на тунела от дясната ми страна. На вратата имаше знак за опасност — зад вратата имаше кабели с високо напрежение.

Погледнах назад към водопада. Лодката на Риксън още не беше паднала и само за броени секунди взех рисковано решение. Скочих от лодката и възможно най-бързо и тръгнах през водата към платформата, качих се и се помъчих да отворя вратата. Отворих я, отвътре се разнесе силното свистене и тракане на машините. Бях открила машинното отделение на къщата на смеха и входа към подземните тунели.

Затворих вратата почти плътно, оставих си само малък процеп, през който да наблюдавам.

Притиснала едното си око към процепа, видях как и следващата лодка полетя по водопада. Риксън беше в нея. Беше се надвесил над металното перило и оглеждаше водата. Беше ли видял, че скочих? Търсеше ли ме? Лодката му продължи надолу, а той се хвърли във водата. Отметна с ръце мократа си коса от лицето и огледа мътната водна повърхност. И тогава забелязах, че ръцете му са празни. Не търсеше мен — беше си изпуснал пистолета и търсеше него.

В тунела беше тъмно, не вярвах, че Риксън вижда чак до дъното на канала. Което означава, че трябваше да потърси пистолета опипом. А това отнемаше време, разбира се, на мен ми трябваше нещо повече от време. Трябваше ми невъзможен късмет. Полицията би трябвало пече да е дошла в парка, но дали щяха да се сетят да претърсят подземията, преди да е станало твърде късно?

Тихо затворих вратата и потърсих ключалка отвътре, но такава нямаше. Внезапно ми се прииска да бях рискувала да опитам да се измъкна от тунела преди Риксън, вместо да се крия. Ако Риксън влезеше в машинното, щях да се озова в капан.

Иззад едно електрическо табло до мен долетя накъсано дишане.

Обърнах се рязко и се озърнах в мрака.

— Кой е?

— Ти кой мислиш?

Примигах.

— Скот? — Отстъпих неспокойно назад.

— Изгубих се в тунелите. Влязох през някаква врата и се озовах тук.

— Още ли кървиш?

— Да. Учудващото е, че изобщо ми е останала някаква кръв. — Говореше накъсано и явно му струваше доста усилия.