Бека Фицпатрик - Кресчендо

— Питам от любопитство, когато ме принесеш в жертва, това ти тяло ли ще стане човешко, или ще обладаеш друго?

— Ще стана човек. — Устните му леко се извиха. — Така че ако дойдеш да ме търсиш от оня свят, да знаеш, че трябва да търсиш същия хубавец.

— Пач може всеки момент да се появи и да опита да те спре — заявих, мъчейки се да бъда смела, но не можех да спра непоносимото треперене на цялото си тяло.

Очите му ми се присмиваха:

— Сигурен съм, че забих клина между двама ви достатъчно дълбоко. Ти сама пусна в ход всичко, като скъса с него — не бих могъл да го планирам по-добре. След това дойде ред на постоянните ви пререкания, на ревността заради Марси и на картичката от Пач, която използвах, за да посея още едно семенце на недоверието. Когато откраднах пръстена от Барнабас и ти го изпратих в пекарната, не се съмнявах, че Пач е последният човек, към когото би се обърнала. Как така ще преглътнеш гордостта си и ще помолиш за помощ? Особено след като смяташе, че той е тръгнал с Марси. Никакъв шанс. Падна ми право в ръчичките, когато ме попита дали той е Черната ръка. Уликите срещу него станаха непоклатими, когато ти казах, че наистина Пач е Черната ръка. След това се възползвах от обрата в разговора ни, за да спомена адреса на едно от скривалищата на нефилима Барнабас като адрес на Пач, понеже прекрасно знаех, че ще отидеш да душиш там и вероятно ще намериш неща, свързани с Черната ръка. Аз отмених ходенето на кино снощи, не Пач. Не исках да съм затворен в някакво кино, докато ти си сама в апартамента. Трябваше да те проследя. Сложих динамита, докато беше вътре, с надеждата да те пожертвам, но ти се измъкна.

— Трогната съм, Риксън. Бомба. Сложна работа. Защо не подходи просто, не влезе в спалнята ми нощем и не ме застреля?

Той разпери ръце.

— Това е важен момент за мен, Нора. Не ми ли се полага малко блясък? Опитах се да те подмамя с духа на Харисън, понеже реших, че ще е прекрасно да те изпратя в гроба с мисълта, че те е убил собственият ти баща. Само че ти не ми се довери и непрекъснато бягаше.

— Ти си психопат.

— Предпочитам думата „творец“.

— Какво друго беше лъжа? На плажа ми каза, че Пач все още е мой ангел пазител…

— За да ти създам фалшиво усещане за сигурност, да.

— А кървавата клетва?

— Импровизирана лъжа. За по-интересно.

— Значи в основни линии нищо от онова, което си ми казал, не е истина.

— Освен принасянето ти в жертва. За това бях напълно сериозен. Стига приказки. Да се залавяме за работа. — Побутна ме с пистолета да вляза още по-навътре в тунела. Грубият тласък ме извади от равновесие, направих крачка встрани, за да се задържа на крака, и паднах на участък от пода, който започна да се люлее нагоре-надолу. Залитнах. Усетих, че Риксън ме хваща за китката, но нещо се обърка. Ръката му изпусна моята и чух как той тихо тупва на пода. Звукът сякаш се разнесе точно под мен. Една мисъл се стрелна в главата ми — че той беше пропаднал през някоя от многобройните тайни вратички, за които се говореше, че са скрити в къщата на смеха. Не останах да проверя дали съм права.

Хукнах по обратния път, търсейки главата на клоуна. Пред очите ми изникна някаква фигура, която се освети само колкото да видя, че е глава на пират, със забита в нея окървавена брадва. Пиратът ми се ухили, после забели очи и се катурна назад.

Поех си няколко пъти дълбоко въздух и си повторих, че това е просто лунапарк, но просто не можех да запазя равновесие, докато подът се люлееше под краката ми. Паднах на колене и запълзях през мръсотията, здраво долепвайки длани към пода и мъчейки се да се успокоя, понеже и главата ми се люшкаше с пода. Пропълзях няколко метра, понеже не исках да спирам, в случай че Риксън успее да излезе от тайната вратичка.

— Нора! — разнесе се грубият дрезгав глас на Риксън зад мен.

Изправих се, подпрях се на стената, но тя се оказа хлъзгава. Някъде над мен отекна смях, който постепенно заглъхна. Изтръсках ръце, за да се освободя от лигавата гадост, полепнала от стената. После опипом запристъпвах в непрогледния мрак. Свършено бе с мен. Свършено, свършено, свършено.

Направих няколко крачки напред, завих и присвих очи на оранжевата светлина, която струеше няколко метра по-надолу. Не беше главата на клоуна, но светлината ме привлече, както пламъкът на свещ привлича молец. Когато стигнах до фенера, противната призрачна светлина освети надписа „Тунел на съдбата“. Озовах се на пристан. От двете страни бяха вързани малки пластмасови лодки, а водата в канала се плискаше в корпусите им.