Бека Фицпатрик - Ш-ш-шт

Джулс натисна раменете ми и ме принуди да седна. Студенината на метала се промъкна през дънките ми.

— Дай ми мобилния си — нареди той и протегна ръка.

— Оставих го в колата.

Той се изсмя.

— Наистина ли искаш да си играеш игрички с мен? Държа приятелката ти заключена някъде в сградата. Ако ме мотаеш, тя ще се почувства самотна. Ще трябва да измисля свръхспециална игра, за да я възмездя.

Извадих телефона си и му го подадох.

Със свръхчовешка сила той го огъна на две.

— Сега сме си само двамата. — Отпусна се на стола срещу моя и преспокойно протегна крака. Провеси едната си ръка през облегалката. — Да поговорим, Нора.

Скочих от стола. Джулс ме улови през кръста, преди да успея да направя и четири крачки, и отново ме стовари на стола.

— Преди време имах коне — каза. — Много отдавна във Франция имах конюшня с прекрасни коне. Испанските ми бяха любими. Улавяха ги диви и ги водеха направо при мен. Опитомявах ги за броени седмици. Но все имаше по някой, който не позволяваше да го обяздя. Знаеш ли какво правех с такъв кон?

Цялата потръпнах в отговор.

— Ако ми сътрудничиш, няма от какво да се страхуваш — каза той.

Нито за миг не му вярвах. Очите му не блестяха искрено.

— Видях Елиът в библиотеката. — Изненада ме по трепването на гласа ми. Не харесвах Елиът и му нямах доверие, но не заслужаваше да умре бавно и мъчително. — Ти ли го нарани?

Той се приведе по-близо към мен, сякаш за да сподели тайна.

— Ако ще правиш престъпление, никога не оставяй улики. Елиът беше неотделима част от цялата операция. Той знае твърде много.

— Затова ли съм тук? Защото намерих онази статия за Кирстен Халверсън?

Джулс се усмихна.

— Елиът не ми спомена, че знаеш за Кирстен.

— Елиът ли я уби… или ти? — попитах, тласкана от студен прилив на вдъхновение.

— Трябваше да изпитам верността на Елиът. Отнех му онова, което беше най-важно за него. Елиът беше в „Кингхорн“ на стипендия и непрекъснато му го напомняха. Докато не се появих аз. Аз съм неговият благодетел. Накрая трябваше да избира между мен и Кирстен. По-конкретно — да избира между парите и любовта. Ясно е, че никак не е приятно да бъдеш просяк между принцове. Купих го и вече знаех, че мога да разчитам на него, когато се заема с теб.

— Защо с мен?

— Още ли не си разбрала? — Светлината подчертаваше безмилостното му изражение и създаваше илюзията, че очите му са добили цвета на разтопено сребро. — Играех си с теб. Дърпах ти конците. Използвах те като посредник, понеже онзи, когото искам да нараня, не може да бъде наранен. Не се ли сещаш кой е този човек?

Всички възли в тялото ми сякаш се отвързаха. Започнах да виждам пределно ясно. Лицето на Джулс приличаше на импресионистична картина — поразмазано по краищата, без детайли. Кръвта се смъкна от главата ми и аз започнах да се свличам от стола. Чувствах се така и знаех, че се нуждая от желязо.

Той отново ме зашлеви по бузата.

— Съсредоточи се. За кого говоря?

— Не знам. — Бях в състояние единствено да шепна.

— Знаеш ли защо нищо не може да го нарани? Защото няма човешко тяло. Тялото му е лишено от човешки усещания. Няма никаква полза дори да го заключа и да го изтезавам. Няма да го усети. Никаква болка няма да изпита. Не може да не си се досетила вече. Прекарваш доста време с този човек. Защо си толкова мълчалива, Нора? Не се ли сещаш?

По гърба ми се спусна струйка пот.

— Всяка година в началото на еврейския месец хешван той завладява тялото ми. За цели две седмици. За толкова време губя контрол. Нямам свобода, нямам избор. Не ми е отредено да избягам за тези две седмици, да му дам тялото си назаем и да се върна, когато всичко приключи. Тогава може и да успея да се убедя, че това не се случва в действителност. Не. Оставам тук, затворник в собственото си тяло и изживявам всеки миг — обясни той угнетено. — Знаеш ли какво е усещането? Знаеш ли? — кресна.

Мълчах, понеже съзнавах, че е опасно да говоря.

Джулс се засмя — просто изпусна струя въздух през зъби. Прозвуча по-зловещо от всичко, което някога бях чувала.

— Дал съм клетва, която му дава право да обсебва тялото ми през хешван. Бях шестнайсетгодишен. — Сви рамене, но жестът беше скован. — Принуди ме да му дам тази клетва с изтезания. След това ми каза, че не съм човек. Можеш ли да повярваш? Не съм човек. Разкри ми, че майка ми, която била човек, спала с паднал ангел. — Той се ухили противно и по челото му изби пот. — Споменах ли, че съм наследил някои способности от баща си? И аз като него съм измамник. Карам те да виждаш лъжи. Карам те да чуваш гласове.